Ние живеем в своеобразна тирания на чистотата, козметиката и хигиената. Мием, дезинфекцираме, обезкосмяваме, гримираме, избелваме, татуираме, дупчим, обезмирисваме тялото си … даваме ли си сметка доколко го променяме и че донякъде заличаваме индивидуалността си? … Заливат ни рекламни призиви бялото наистина да е бяло, да не оставим и косъмче по кожата си, да се сдобием с благоуханието на свежест, да си взмем новият душ гел с аромат на ванилия, да избелим зъбите си…

Съвременният човек е в плен на сремежа да се откъсне максимално от своя животински произход… Колкото по-чисти, поддържани и блестящи сме, толкова сме по-близо до успеха … и все пак, какво още се стараем да скрием зад всичкото това искрящо бяло, благоуханни аромати и дезинфекцирани повърхности?

Бялото, което не е толкова чисто

Антропологията и психоанализата ни показват, че въпросът за чистотата е засягал преди всичко жените и по-точно тяхната менструация, свързана с възможността да раждат деца. Във всички култури менструиращата жена е несъзнавано свързана със смъртта и й се приписват свръхестествени възможности за влияние най-вече върху потентността и физическата сила на мъжа. Отделянето на жените в цикъл от останалите членове на общността, избягването на очен и телесен контакт с тях и ритуалното чистене на жената след цикъл са действия, символизиращи избягването на смъртта.

Съществуват множество културни различия относно чистотата. Западно-европейският стремеж към хигиена е твърде далеч като произход от идеята на източните религии за духовно пречистване и ритуалите, подчинени на тази цел. Пречистването на тялото е символ на пречистването на душата и преодоляването на страха от смъртта, съответно и от старостта. Следвайки символичния и социален аспект на тази тема стигаме до страха от другия, непознатия. Винаги чуждия, другия е мръсен, а липсата на чистота е относителна. За западноевропееца, например, индиецът изглежда мръсен, но за един китаец европейците миришат лошо. Така, в човешката история можем да видим как въпросът за чистотата придобива “мръсен” смисъл, когато става дума за етническо “прочистване” или холокост. Изкривен стремеж към чистота, преместил своя топос, дължащ се на фантазъм за расова или етническа чистота.

Да се научи детето да бъде чисто изисква също и да овладее своите садистични импулси и да заличи, “избели”своето чувство на вина. Обсесивно-компулсивните разстройства, чийто симптом може да е ритуал за миене разкрива своята цел: да се скрият садистичните импулси. Да вземем още един пример- стремежа да се избелят зъбите и да се поддържа маникюра- белите зъби и т.н. френски маникюр, който завършва ноктите с бяла линия. Зъбите и ноктите са инструмент на агресивните действия, на захапването, разкъсването, раздирането. Тяхното избелване е стремеж към отказ от демонстрация на техните агресивни функции.

Живеем в свят, който ни кара да вярваме, че перфектният външен вид кореспондира с психична хармония и чистота. Едно чисто, добре облечено дете става витрината на вътрешната чистота, следователно и на тази на своите родители. И все пак, мръсотията е част от самия живот. Без пот, секреция и сперма животът е невъзможен и се оказва, че сме направени от онова, от което се стремим да избягаме. За да се научат да бъдат чисти децата трябва да се лишат от своите анални удоволствия. Ако им наложим обаче твърде рано сфинктерния контрол има опасност по-късно те да не поддържат добра хигиена.

И понякога, какво облекчение може да усетим ако приемем наличието на малко прах или не съвсем чисти дънки. Мъжете, които демонстрират, че не се притесняват да се цапат несъзнавано ни показват, че тяхната имунна система е в добро състояние. А това, отново несъзнателно, е демонстрация, че са здрави и привлекателни за партньори и бащи. Като пренебрегнем силния и императивен стремеж към чистота ние допускаме своеобразно отпускане в психичния си живот и даваме по-голям шанс за изява на креативността си: най-ясно можем да видим това при децата и хората на изкуството. Очевидни примери за това е хаосът царящ в ателиетата на художниците или безпорядъка на бюрата на писателите.

]]> http://radostina.info/bg/index.php/2008/10/05/being-dirty/feed/ 0 http://radostina.info/bg/index.php/2008/08/10/myth_past_now/ http://radostina.info/bg/index.php/2008/08/10/myth_past_now/#comments Sun, 10 Aug 2008 16:15:43 +0000 admin http://radostina.info/bg/?p=72 Автор: Радостина Хлебарова  All rights reserved  

Когато чуем думата “мит”, ние се замисляме за нещо от миналото, което трябва да бъде съживено в даден исторически и социален контекст. Но митът не принадлежи на архаичните представи, той е живо настояще. Митът представлява своеобразно знание, преразказано в притчи и лишено от понятийно фиксиране. Срещаме го в нашия реален живот и без да осъзнаваме поддържаме живи много митични представи. В някои случаи митът е всеобщо притежание на всички култури, в други- определя основните предпоставки на човешкото отношение към света и към себе си като обуславя отделни традиции. В научните дискусии отдавна се спори за функцията на архаичния мит, за неговото допълнително, разширено понятие, поставящо въпроси за връзката на митовете с развитието на човека в филогенетичен и онтогенетичен план.

Особен интерес представляват митовете за произхода на живота и хората. Много народи (преди всичко африкански) вярвали, че първите хора не са познавали нито страданието, нито работата, нито смъртта. Те разбирали езика на животните и живеели в мир с тях. Следствие на някакво митично събитие този етап свършил и човекът станал такъв, какъвто го познаваме днес. В Африка, например, много от митовете за Рая с течение на времето са се превърнали в митове за произхода. Митът за Рая се среща почти навсякъде по света в по-проста или по-сложна форма. Най-характерен белег за тези митове е безсмъртието. Друг характерен белег е Небето, което е било много близо до Земята или че е било съвсем лесно достъпно. Когато било отделено от Земята, по един или друг начин, райският етап свършил. Преди грехопадението първичният човек се радвал на блаженство, на свобода, той имал възможност за изкачване на небето и лесно се срещал с боговете. Тези свободи и способности били изгубени заради падението (някакво митично събитие, предизвикало прекъсването на връзката между Земята и Небето), вследствие на което човекът прекъсва връзката си с Космоса и онтологически се променя собственото му положение.

В шаманизма- мистичен опит на архаичните общества- откриваме в чист вид носталгия по изгубения Рай, желание да се преоткрие състоянието на свобода и блаженство, воля да се възстанови връзката между Небето и Земята: да се премахне всичко променено в структурата на Космоса и в начина на живот на човека. Същият момент можем да открием в християнската мистика: християнството е изцяло доминирано от носталгията по Рая. Молитвата, отправена на изток, обръщането на изток е израз на тази носталгия. Същата райска символика можем да открием в ритуала на кръщаване. Кръщаването е символ на влизане в Рая, така както смъртта въвежда мъчениците в Рая. Съществуват и други подобни черти в почти всички равнища на християнския религиозен живот. Пейзажът в манастирските градини олицетворява земния Рай. Ограждащият Рая и пречистващ, според християнската символика, огън е важен елемент. Господството над огъня, преминаването през него са белези, че човешкото положение е променено.( За примитивните хора, както и за всяко общество, вярващо в съществуването на свръхестествени същества, духовете се отличават от човеците по това, че са “негорливи”.) Както за християнството така и за архаичните митове настоящето за човека е резултат от греха и от падението. Следователно, за да се промени, човекът трябва да се върне назад във времето, за да се озове отново в Рая. Шаманът, например, постига това завръщане чрез подражание на духовете. В християнската мистика съществува аналогично положение: само пречистената чрез огъня душа след смъртта прониква в Рая.

Току- що посочените аналогии показват, че както за първобитните хора, така и за християнските светци и теолози мистичният екстаз е едно завръщане в Рая, което се изразява в пълното премахване на времеви- пространствения континиум и в преоткриване на първичния човек. Подробният анализ на архаичните митове, легенди и ритуали на християнската мистика ни дават богат материал за анализ и интерпретации.

Психоанализата и дълбинната психология използват сравнението на различни цивилизации и анализ на културното им наследство, за да стане по-достъпна част от човешката психика. Психичният живот на човека има история и следователно не може да бъде напълно изяснен с проучването на настоящето му състояние. Прибягвайки до термините на архаичната мисъл, Фройд разглежда стадият преди раждането или периодът до отбиването на кърмачето като “Рай”, след който настъпва “прекъсване”, станала е някаква “катастрофа” (детска травма), така че тези първични събития остават определящи за човешкото съществуване. Следователно психоанализата разглежда болният като измъчван от травма в детството, забравена или недостигнала изобщо до съзнанието му.

Като вземем предвид и света на архетиповете на Юнг, разглеждани от него като предшественици на индивидуалната психика, разбираме в най- общи линии задачата на аналитичната терапия: въвеждане в терапията както историческото, така и индивидуалното време. Тя се състои във “връщане назад”, за да се възобнови кризата, да се преживее отново психическата травма, за да бъде осмислена и осъзната. Тази практика би могла да се изрази и с термини, заимствани от архаичните идеи: лечението се изразява в започване отново на съществуването, тоест да се повтори раждането, за да се превърне пациентът в съвременник на “началото”, което е имитация на идеалното начало- космогонията. Благодарение на архаичното схващане за цикличното време повторението на космогонията не е представлявало трудност на равнището на архаичната мисъл (например митовете за повторното раждане). Но за севременния човек целият личен “първичен опит” може да бъде този от собственото детство.

Следователно, очевиден и напълно разбираем е паралелът между съня- в индивидуален план, и мита- във филогенетичен план. В този смисъл, за Фройд митът е част от потъналия в миналото и несъзнаваното детски душевен живот. Чрез анализа -анализа на митовете от много изследователи: Брюл; Фройд; Ранк; Абрахам; Фром; Леви- Строс; Елиаде; и др.- психоаналитичният подход се потвърждава. Почерпеното от индивидуалната психология познание за богатия несъзнателен душевен живот се преоткрива в преданията, религиозните вярвания, култовете, традициите на предшествениците ни. Фундаменталните конфликти на детската психика, амбивалентното отношение към родителите (пр. “семейният роман”, мотива за инцеста, ”братоубийството”; “правото бащата да убива децата си” и др.) са главните мотиви в митическите предания.

В човешката култура потребността от създаване и разказване на митове вероятно се е активирала с отказа от реални удолетворения и необходимостта от компенсация под формата на митология. Този отказ, който психоанализата схваща като “филогенетичен контрагент” на психичното изтласкване, подтиква човешката фантазия към подобни преобразувания. Вярата в истинността на мита (особенно в религиозните вярвания), отразява неговия произход от отказаната действителност и осъществяване на първичните желания. Тази действителност се разкрасява и търпи развитие в мита и според постулата на Фройд прави възможно културното развитие на човека. Психоанализата реконструира отначало съзнателно пожеланото, след това забраненото и само в митическата фантазия изопачено, и отново допуснато до съзнанието реализиране на желанието- задоволяване на нагона, чието реално потискане е дало първия тласък към митотворчество.

В преданията на много народи представата за първата човешка двойка са свързани с фантазията за инцеста. Тези митове всъщност ни срещат със символно преоблечени сексуални теории за зачеването, раждането и произхода. Първата човешка двойка по необходимост е доведена до инцест. За детето тези световни родители са символ на собствените родители и чрез инцеста в мита то “оправдава” собствените си сексуални нагони и ги “задоволява”.

По аналогия с други митове Ото Ранк тълкува символно преобърнат библейския разказ за Адам и Ева. Дори в наличния текст,според него се долавя мотива за инцестта, тъй като Ева е произлязла от Адам. Инцестното отношение се изобразява чрез символиката на змията- един от най- често срещаните мъжки сексуални символи. Според Ото Ранк, символиката на змията отначало е служела като израз на инцестната връзка, а по-късно- на отвращението от нея. Тази символика е типична за изобразяването на половото общуване (чрез змията) на баща и дъщеря. Откриваме го в гръцките митове – Зевс и Персефона; мита за Прометей; германската митология;.

При грехопадението е престъпена също и забраната за гледане на майчините гениталии. След като е опитал плодовете от дървото на познанието, Адам “проглежда” и вижда голата Ева- майка си и е прогонен от Бог – бащата. Като наказание за извършеното престъпление често се среща мотива за кастрацията (Афродита възниква от отрязания пенис на Кронос; мита за Озирис и Нефтида; някои митове за произхода имат за основа мотива за кастрацията; “отзвук” на този мотив срещаме в появата на Ева от отрязанато ребро на Адам, както и отсичането на главата на съперника в митовете и приказките; и др.). Следователно от мита за грехопадението следва, че кастрацията на мъжа води до възникване на жената, а това тълкуване естествено се свързва със страха от кастрация и с инфантилната детска представа, че женските полови органи са възникнали след отрязването на мъжките като следствие от наказание.

Друг мотив, на който Ранк обръща внимание в тези митически предания е връчването на “оплождащата ябълка”, което свързваме с инфантилните представи за оплождане, чрез ядене (на много места езикът се схваща като изображение на фалоса.) В много предания, за разлика от библейския мит, змията се представя като пазител на плода- ябълката. В този смисъл мотивът за змията не се свързва с изкусител или съблазнител, а със значението на бащата като ревностно охраняващ своята дъщеря.(пр.: митовете за Тобиас; за Йетро; за Тамар;)

Според много автори, почти всички митове могат да се разглеждат като митове за сътворението и по- късно, етически обагрени, те стават основа на религиите. Архаичната представа на човека за произхода е тясно свързана с идеята за преходността на човешкия живот. Мотивът за живата вода, който се свързва със страха на бащата от старостта, съответно и от изместване или убийство от сина е свързан, с мотива за мъртвата вода- оплождащите ябълки се превръщат в смъртоносни. Тук се открива връзка с обстоятелството, че ранното запознаване със сексуалните “тайни” води до страх у детето, аналогичен на страха от смъртта.

Ключовото понятие в теорията на Фройд е инцестната привързаност към майката. Без да се навлиза в подробности, в контекста на разтълкуването на митическите предания, може да се отбележи връзката на много култове с култа към майката, като част от Едиповия комплекс. Такива култове са култа към земята- майка, (пр. обичая за плодородие- да се извършва коитус на разораната нива, трансформиран по- късно на някои места в търкаляне в полето;) и култа към Девата. Рода, земята, и водата могат да се превърнат в представители на майката. В Едиповия комплекс Фройд вижда един от главните източници на съзнанието за вина, което от своя страна става причина за редица психични разстройства и в по-широк план става причина за появата на религията, морала и нравствените норми.

Днес един от основните и най- масовите производители на митологически мотиви е кинотo, което може да бъде разгледано като задоволяващо необходимостта на съвременния потребител от възпроизвеждане на митове, заместващи неудолетворените потребности. В по- осъвременена и адекватна форма, митологически мотиви могат да бъдат открити в почти всички продукти на развлекателната индустрия- например в произведения преди няколко години американски филм “Тhe Matrix”(1999). На първо място прави впечатление връзката на идеята за “Матрицата” с платоновата идея за неистинския свят, в който живеем като свят на сенки, образ, подобие на света на идеите, който е изначален.

Появата на героя на Киану Рийвс- Нео е предсказана от Оракула (мотивите за предсказанията са символно преобразувание на съня). Това е символно изтласкан митологически мотив за предупреждаването на властващия враг (бащата) за появата на героя (сина), който ще застраши неговото господство. В митологията целта на мита е да замени първоначалните обекти и да сублимира отношението към тях в културно значими дела. Ако приемем филма, (като имаме предвид стереотипната сюжетна роля на “героя”), то можем да приемем, че и тук отстраняването на пречещия баща е сублимирано в убийството на опасните врагове (агентите на машините, които са подчинили човешката цивилизация). След преодоляването на много трудности и извършването на героични дела героят отстранява съперника (бащата) и става възможно възстановяването на статуквото (чрез обладаване на майката- завръщане в родната земя, освобождаване на родните градове). Чрез мотива за съживяването на героя смъртта става нещо илюзорно. По този начин в него се открива концепцията за раждането като първото героично дело.

Любов е една дума, която всеки използва, дума, която е едновременно твърде обща и вълшебна, бедна и богата, банална и учудваща, но преди всичко съдържаща и сенки и светлина.

Казват, че номадите в Сибир имат много и различни думи: точни, адаптирани и чувствителни, за да кажат “сняг”. За да отбележат всеки негов аспект, особеност и качество. Снегът, който очакват, този, който ще завали всеки момент, който пада нежно и леко, този, който наближава, носен от вятъра на Севера, този който е в лоното на нощта или на вечерта, този от миналата седмица, от моналия сезон, този на бащината смърт или на раждането на едно дете.
За тези, които живеят в пустинята думата “пясък” може да бъде изразена с безкрайно много нюанси, за онези, които ловят риба в Индийския океан думите обозначаващи вода, да я търсят да й говорят, да я пият, да се къпят с нея, да отглеждат растения или да се спускат в нейните дълбини имат многобройни варияции.

В нашия език думата “любов” е дума често използвана за да се обозначат твърде различни чувсва: “Обичам жена си, котката…” или “Не обичам твоите родители, но обичам факта, че са те създали и отгледали.” Това е една дума “хамелеон”, която може да погълне всички нюанси на любовните чувства. Тези на раждащата се любов и дори на предхождащите любовта чувства; когато не знаем все още, че обичаме; тези на заслепяващата любов, на удолетворяващата, на силната или несбъдната любов; безкрайните измерения на любовта, която е пред своя край, шепотът и дъха на спомените, на любовната носталгия, тези на съжалението или омразата. Да, на омразата също. Когато наранената любов се превърне във враждебност, в огорчение или във вътрешно усещане за разрушителен вятър, способен да унищожи всичко по пътя си.

Ако срещнете тази дума в контекста на една връзка, не се колебайте да я оцените, приемете, да се опитате да я разберете, дори и да рискувате да страдате…или просто се страхувате…

Но когато обичаме, ние често отричаме, изразявяме любовта си с шептене и песни, поеми и тишина, натоварена с емоции, с различни интонации, с погледи, жестове, с особено внимание. Извайваме я с шушукане, понякога дори и с викове. Съгласуваме я сдруги думи, с прилагателни, наречия, с други глаголи…Ласкаем я с копнежи, пориви, ентусиазъм. Увеличаваме я със сънища и с фантазии. Понякога утвърждаваме съществуването й дори когато тя тежи толкова много в липсата….пресъздаваме я дори когато тя се отдалечава…пораждаме я във време на афективен глад, за да умилостивяваме вече настъпилата зима. Често я залъгваме, утешаваме и умоляваме, когато сме самотни..

Думата любов не говори винаги за любов, най-често обозначава очакване, желание, страст, необходимост, разочарование, фрустрация…. И все пак, ако срещнете думата “любов” в края на една среща или в една връзка не се колебайте да я “опитомите”, да се погрижите за нея, да я защитавате….тя съдържа безценни мечти и пориви.

Всеки ли има нужда от психолог?

Възлагайки си ролята на привилигированите събеседници на нашето душевно състояние, психолозите навсякъде промениха положението си.
Когато ние страдаме във всекидневния си живот, когато отношенията ни с хората, които обичаме се влошават, те могат да изглеждат като незаменим съюзник. Но всички ли сме потенциални пациенти? Нашите емоционални или афективни затруднения и нашият дискомфорт заслужават ли наистина да се спираме на работа с тях в продължение на месеци, дори години? За да се чувстваме по-добре, за да живеем добре, понякога са достатъчно естествени ресурси: приятелство, психична дисциплина, креативност…Нащият голям шанс днес е, че можем да избираме от кого и за какво да поискаме помощ. Тази статия може да ни помогне да направим своя избор.

Психологът- за кого и поради каква причина

Те са навсякъде!
Още по време на майчинството те дават съвети; в яслите се уверяват, че психомоторното ни развитие е добро; в училище полагат грижи да стимулират желанието ни да учим; потушават революциите на юношеството ни; съпътстват ни на работното място; учат ни как по-добре да общуваме с близките си; напътстват ни в затворите; придружават ни към смъртта…те са там, където земята трепери; на телефона са, когато ни измъчва тревога; в интернет, когато сме самотата ни обземе. Но също и във МВР за да помагат на полицаите, в телевизионните студия, за да ни успокояват; при анализационните фирми и производителите, за да изучават нашите вкусове и потребности. Не можем вече да им избягаме в кафенето- и там те предизвикват дебати. Нито в киното, където те са новите герои. Със сигурност 21-ви век ще бъде на психолозите или няма да го бъде.

Днес, никой вече не може да игнорира този ракурс. Малко тъга или дълбока депресия: идва неизбежно моментът в който се питаме “И ако отида?” Но пазете се крайности. Психолозите не са магьосници. Отговорите са в самите нас.

Преди някоколко години след срутване в Швейцарските Алпи, веднага бе изпратен спешен екип от психолози. Когато местните жители ги виждат, те се скрили. Объркани и смутени, психолозите се обърнали към свещеника на селището, за да разберат защо неговите миряни не желаят да говорят с тях. “Когато някой на се чувства добре, отговорил свещеникът, аз сядам до него и нищо не казвам.” С тази история Франсоа Рустанг, хипнотерапевт изобличава неуместната намеса. ”Реакцията на местните жители е пълна със здрав смисъл, аргументира се той. Те са осъзнали, че ще им се наложи да оплакват починалите с или без психолози.“
В епоха, в която моралното страдание често представя несправедливостта, би изглеждало, че се обаждаме на психолог веднага щом облак се появи на небето. Това е видно за онова, което разкрива патологията (големи депресии, психози, фобии..), но също и това, което е ново за “по-обикновенните” страдания- тъги и тревоги, свързани с раздяла или безработица, например….като че ли в миналото те не бяха “нормални” и изискваха професионална намеса за да бъдат преодолени.

Терапията за намиране на смисъла на своя живот

Психоаналитикът с тридесетгодишна практика Жан Мари Баптист е бил свидетел на прогресивна банализация на терапията “Аз видях превръщането на заявката на пациента от основана на истински симптом в иманентна заявка на пациенти, които са по-скоро нещастни отколкото болни, обяснява той. Днес консултираме все повече поради страдания причинени от екзистенциална дифузия и задачата ни е да се постигне по- добро самопознание, за да вземем живота си в ръце. “
Демократизацията на културата “пси” показва нейната еволюция, добавя психоаналитикът, но най-вече се увеличава “Увеличаващо се страдания, свързано с технизацията на обществото, в което живеем “. “Чувствам се празен” такива са думите, които психотерапевтът Рода Жамис чува най-често от устата на своите пациенти. “Те имат чувството,че не си принадлежат вече, че се задушават в една твърде противоречива рамка, че са в релси, от които не могат да избягат”, констатира тя.
Пометени от императивите на рентабилноста, с влошени традиции и социални контакти, много са тези, които се обръшат към един “пси” като търсят рамо на което да се облегнат, и ментор, които да им върне смисъла на тяхното съществуване. Консултирането не е (почти) вече табу. “Но сме на път да попаднем в противоположната ексцесия“, споделя психоаналитикът Филип Гримберт. Това ще рече да се отдадем на консумация на психологична помощ дори когато не е необходимо. Като че ли терапиите могат- и трябва- всичко да разрешат. Като че ли вече не можем да се справим по друг начин.

Кога да се консултираме?

“Никога нямаше да отида при психолог, ако около мен моите приятели не ми бяха говорили за своите терапии или анализи като за един задължителен преход, за да се опознаеш по-добре, разказва Карол, 36 години. Като ги слушах имах чувството, че пропускам нещо много важно. При мен всичко вървеше добре, но аз исках да узная повече за себе си. Започнах анализа и я “изоставих” в края на шестия месец- отегчавах се много като се слушах да разказвам баналности. …бих започнала отново някой ден само ако преживея нещо мъчително, само в този случай.”
Трябва ли да страдаме, за да преразгледаме своята история в контекста на анализа или на психотерапия. Как да знаем дали тази или онази трудност не би могла да бъде превъзмогната без един психолог? Има ли добри и лоши мотиви за консултация? “Нещата не могат да бъдат казани просто така, смята психиатърката и фамилен терапевт Силви Анжел. Не е същността на изпитанието, което трябва да се преодолее, онова, което детерминира дали е необходимо или не да се консултираме. По- скоро това е начина по който го чувстваме.”

Чувството да си блокирал, да си потопен от емоция или инвалидизиращо функциониране и да нямаш вече ресурси за да се справяш с ежедневието са сериозни индикатори които могат да пледират в полза на терапевтична намеса. Но от психолозите може да се изисква и конкретен съвет. “Един баща, който се пита как да подготви своите деца за предстоящ развод, майка, която се тревожи поради вероятноста осиновената й дъщеря да потърси един ден своята биологична майка. ….работата на психолога се свежда най-вече до насочване, отбелязва още Силви Анжел. Понякога, моята интервенция се свежда до един сеанс който позволява просто да се констатира, че всичко върви добре и всички си тръгват успокоени. Необходимо е да спрем да вярваме, че не бива да ходим при психолог, когато ситуацията е тежка или да се подложим на интензивна терапия или анализа в продължение на десет години без да имаме обективна необходимост.”

Други пътища на промяна?

Единственият въпрос на терапията трябва да бъде:
“Как, днес, бих могъл да съм по-добре?”

Всички интервюирани психолози са формални: психотерапията- каквато и да изберем- не е единствения добър отговор на трудностите, които срещаме през живота си. “Един
подходящ антидепресант, спортуване или пътуване са понякога по-ефикасни отколкото години на дивана”, провокира ни Филип Гримберт.
“Актуалната тенденция е да се развива интроспекция,  грижа за себе си, която да води към добър резултат.”добавя Франсоа Рустанг. “Аз прекарах последните четири години в анализа, споделя Ан, 31 години. Тя ми помогна, в смисъл, че успях да излекувам раните си, да изразя тъгата си, която ме задушаваше, да формулирам желанията си, които не ми се позволяваше да имам. Но също така аз имам чувството, че съм говорила много повече, отколкото да действам. Имаше един момент, в който дискурсът към който се придържах в мой живот е станал по-важен от самия ми живот.” За Франсоа Рустанг, “в много случаи, това завръщане в миналото фиксира пациента в нарцисизма и в оплакванията: той обвинява детството си, родителите, живота си и се отказва от собствения си капацитет за промяна.” или, единствения въпрос на терапията не трябва да бъде “Защо това ми се случва?”, а “Как, днес, бих могъл да съм по-добре?” Подобно на Франсоа Рустанг, Рода Жамис съжалява, че много психолози. “най-вече психоаналитиците”, оставят своите пациенти да се фиксират прекалено върху своите травми. “Това, което наистина е терапевтично, отбелязва тя, е да върнеш отново удоволствието и насладата от живота. “Както посвещаваме половин час на ден на дейност, която наистина харесваме-да пеем, да се разхождаме- или да се разтриваме от време на време. Още по-добре ако психологът е тук за да внушава, насочва, окуражава, оторизира. Но, в заключение, пациентът трябва да се сблъска със своите навици, за да поеме в нова насока. “Единствената възможност да се промениш, обобщава Франсоа Рустаг, е да се…..променяш” Това е същевременно много просто и много сложно.

За какво служи психологът? Отговори, получени на сайта psyhologies.com.

Eve- Lyne: ”Психологът, за мен, е като акушерката. Трябва да ми помогне да се родя и то по-бързо. “
NoLucky:” Аз съм на 17 и съм на психотерапия от две години. В началото смятах, че психологът беше решението на моите проблеми. Но с напредването на терапията си дадох сметка, че той е само огледало на аза и само отразява реалностите, които ние отричаме.”
Sasha: “Психологът е водата за жадния! Резервна възможност в случай на тежка ситуация. Успокоява ме знанието, че мога да намеря истински подръжник.”
Tobias: “Имам близки приятели и сплотено семейство. Не виждам какво повече може да бъде направено за мен от един психолог. Когато се разведох преди три години, всички те бяха до мен и ми помогнаха да преодолея това изпитание. Психолог не би могъл да ми помогне повече.”
Marine: ”За какво служи психологът? Той е за онези които нямат шанса като мен да правят  разходки в планината всеки уикенд. Без съмнение ще бъда малко саркастична, но за мен психологът е необходим на стресираните и безчуствени парижани.”
Hermenie: “Аз го виждам като капитан на кораба, прекосяващ морето на живота, за да перефразирам израза на Жак Саломе: посветител, следователно моя дефиниция. “

Работата на английския педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът заема особено място в детската психоанализа със своята оригиналност, богат практичен опит и стремеж да направят теоретичните схващания достъпни за неспециалистите. Неговите радиопредавания по BBC, посветени на детското развитие, имат силно влияние върху родителите. По-голямата част от текстовете на тези предавания са публикувани и се радват на широк интерес. (На български беседите са публикувани в книгата  “Детето, семейството и външния свят”.)

Сред своите колеги, последователи и читатели Уникът е известен със своята оригиналност и чувство за хумор. На една конференция той заявява: “Такова нещо като бебе всъщност не съществува.” т.е. има бебе и майка -  това лаконично изречение показва насоката на теоретичните му търсения и клиничните изследвания, които имат за цел реконструиране на психичната динамика на детето през ранното детство като акцентът е върху връзката между майката и бебето. Макар че Уиникът не се радва на популярността на Фройд и не заема централно място в курсовете по детска психология така както например Ана Фройд, Мелани Клайн или Боулби, той оказва значително влияние върху психоаналитичната практика, особено в САЩ.

Уиникът е роден през 1896 г. в Плимут, Англия и расте в стабилно и щастливо семейство “…обожаван от родителите и от двете си по-големи сестри.” На 16 години Уиникът решава да учи медицина като този избор е тясно свързан с неговия стремеж към независимост. В следствие на злополука, която го кара да се чувства зависим от околните, той окончателно избира професията си. “Не можех да си представя, че през целия си живот ще трябва да завися от лекарите. Най-доброто за мен беше самият аз да стана лекар.” Първоначално Уиникът учи биология в Кембридж като по същото време усилено тренира лека атлетика. Спортните му постижения са възпрепятствани от началото на Първата Световна война, по време на която той е стажант-хирург. Уиникът довършва обучението си в Лондон и започва работа като педиатър в детска клиника, в която работи с около 60 000 бебета и техните семейства.

Педиатричната практика и трудовете на Фройд пораждат интереса му към психоанализата. Джеймс Страчи започва неговата лична анализа, която продължава около 10 години. През 1935 година Уникът получава своята диплома от Британския Психоаналитичен Инстититут и започва анализа с Джоан Ривиер- сподвижничка на Мелани Клайн. Избран от Мелани Клайн да анализира сина й Ерик, Уиникът става част от кръга на психоаналитичката, с която има близка приятелска връзка, траеща до края на живота й. Той не се придържа стриктно нито към клайнианската теория нито към Фройдовите идеи. Английският педиатър възприема и трансформира възгледите на Фройд и Клайн. Той приема възгледа на Мелани Клайн за значението на ранно-детските фантазии, но според него детското развитие не би могло да бъде разбрано без да се отдаде внимание на неговото реално обкръжение и поведението на майката. За разлика от Фройд, Уиникът не вижда човешките емоции като продукт само на примитивни сексуални нагони и едиповия комплекс като централен за детското развитие. “Психоанализата е насочила цялото си внимание към инстинкта и неговото сублимиране. Важно е да се помни, че съществуват съществени механизми на обектни отношения, които не са детерминирани от нагона.”

Работата с евакуирани деца в края на втората световна война среща Уникът със социалната работничка Клер Британ- тяхната връзка поставя края на първия, неуспешен брак на педиатъра и дава началото на щастлива връзка, траеща до края на живота му. От своята втора съпруга Уникът получава много подкрепа, мотивация и грижи. Тя е всеотдайна в своята работа с деца в неравностойно положение (получава орден на Британската империя за своя принос), притежава способност да балансира своя импулсивен съпруг и се грижи за неговото влошено здравословно състояние.
По време на пътуване през 1969 година Уиникът получава тежка сърдечна криза. В едно свое писмо той пише,че би искал да успее да се прибере в къщи преди да почине. Това негово желание се сбъдва и той живее още една година, но здравето му е в тежко състояние. Въпреки това Уиникът продължава да приема своите пациенти, да пише статии и да поддържа интензивна кореспонденция със колегите си.

Основните идеи на Уникът се появят в серия публикации, изобилни с клинично съдържание. Той анализира кърмачета и деца, възрастни в състояния на регресия и психотични пациенти. Неговата цел е да изследва най-ранното емоционално развитие, за да проучи механизмите на отделянето и диференциацията на аза. Уникът определя първите шест месеца от живота на детето като период на първично емоционално развитие- детето е в състояние на първичен нарцисизъм, не съществуват обектни отношения и няма структурирано его. Детето е в състояние на зависимост от майката, то се преживява като част от нея и не може да я възприеме като отделен обект. На този етап за бебето майката означава цялото обкръжение и включва и бащата – ако той се включва в грижите за детето. “За да изпълни тази роля е необходимо връзката й с бащата на бебето и също с най-близките членове на семейството да създават у майката чувство на сигурност, чувството, че е обичана.”

По време на своята бременност и няколко седмици след раждането майката се намира в състояние на “първична майчина нагласа”-това е състояние на дисоциация, на вглъбеност и отделяне от реалността. Това е състояние на свръхрсензитивност, което може да наподобява шизоиден епизод. Обикновенно няколко седмици след раждането майката се връща към нормалното си функциониране и често няма спомени за това сътояние. “Първичната майчина нагласа” наподобява психично сливане между майката и бебето (още преди то да се роди) и идентифициране след раждането. Тя създава възможност на майката да се адаптира към нуждите на бебето и поражда у него сигурност и чувството на “базисна свързаност на егото”. През този период на свързаност и абсолютна зависимост от майката детето се преживява като всемогъщо и контролиращо всичко; като създаващо всичко, което получава. Чувството за всемогъщество на по-късен етап от живота става основа на вярата в собствените способности и сили, с чиято помощ детето започва диференцирането си и структурирането на аза си. “Базисната свързаност на егото” се поражда от пълноценната връзка между майката и бебето, която изисква майката да е способна интуитивно да схваща потребностите и емоциите на детето си. В първите месеци на живота на своето дете тя е източника на емоционална и познавателна стимулация. Важно е, според Уиникът, майката да успее да създаде благоприятна среда на “държане” (holding) – обкръжение, което е достатъчно стабилно, за да “носи” физически и психически бебето. “Държането” дава вътрешно значение на онова, което е извън бебето. Благоприятната среда дава възможност на бебето да развие своя потенциал и да се възприема като съществуващо във времето. Майките, които успявт да създадат такава позитивна среда за своите деца Уникът нарича “достатъчно добри майки”.

Според Уникът “достатъчно добрата майка” създава “спомагащо обкръжение”, което спомага за появата на креативен и добре структуриран “истински аз” на детето. В изданието “Държане и интерпретация” Уникът описва един случай на анализа на студент по медицина наречен Б., чиято майка е претърпяла провал в своите функции. Тъй като баща му е изисквал и се е стремял към перфектност във всичко, за майката е било изключително важно да бъде идеалната майка и да има идеалното бебе. Тя не е искала реално бебе- плачещо, цапащо се, изискващо. В ранното си детство Б. получавал послания от майка си, че неговите потребности са неуместни, че те остават неприети и  че единствения начин да постигне каквото и да било е като бъде тих и “добър”. Майката налагала на детето своите собствени желания и потребности. Липсата на адаптация и подтискането на нуждите на Б. довели до ригидност и емоционална парализа в неговия по-късен живот. Появил се интелигентен и компетентен “фалшив аз”, който развил способност да се свързва интелектуално с външния свят, докато чувстващия, изискващ и креативен “истински аз” бил дълбоко потиснат, развит едва на инфантилно ниво и не изпълнявал функциите си да създаде капацитет да се себеизразява и да се свързва емоционално с другите. Следствията: като възрастен Б. правел секс само с жени, които възприемал като индиферентни и предсказуеми, които са изпълнявали роля само на обект в собствените му мастурбационни фантазии. Той бил неспособен да запомня индивидуалните характеристики на хората, с които общува. Уникът отбелязва постоянните изисквания за перфектност на своя пациент по време на работата с него. В една от сесиите Б. заявил “Аз не станах човек.”

За Уиникът “истиският аз” включва тенденцията за развитие на вродения потенциал. Това е ядрото на спонтанността, креативността и жизнеността. Ако условията са неблагоприятни, поради страх от дезинтеграция, се развива “фалшивия аз”. Човек, чийто аз е “фалшив” може да бъде добре адаптиран към обществото, интелигентен, но винаги ще съществува у него чувство на празнота и безмислие. “Фалшивият аз” дава усещането за това, че животът е роля, че липсва порив към творчество. В своите сесии Уникът се стреми да установи контакт със “истинския аз” на пациента и да актуализира неговите функции.

Според Уникът за нормалното развитие на детето са необходими както стремежът към “спомагащо обкръжение” и адаптация към потребностите на бебето, така и фрустрацията. Стремящата се към перфекционизъм майка може да задържи детето към стадия на първичния нарцисизъм.  “Достатъчно добрата” майка постепенно осигурява контакта на бебето с реалността и спомага за постепенното изчезване на чувството за всемогъщество.“В началото достатъчно добрата майка се адаптира напълно към потребностите на детето; в хода на времето тя се адаптира все по-малко, в резултат на което детето придобива нерастваща способност да се справя с тази фрустрация.” Прогресивната дезадаптация на майката позволява на бебето да осъщесвтви контакт с реалността. “Преживяването на фрустрация прави обектите реални, т.е. не само обичани, но и мразени.”

В този контекст се появяват т.н. преходни явления и обекти. Става дума за феномени които не принадлежат нито на вътрешната нито на външната реалност- затова Уникът ги нарича преходни. Загубата на чувството за всемогъщество води до създаване на преходно пространство, което не принадлежи на реалността. Така в отношението си към обекта бебето преминава от преживяването на всемогъщ контрол към контрол чрез действие. Една от проявите на това пространство е преходният обект. Това е материален обект (не фантазия), който успокоява детето и му създава чувство за сигурност. Не самия обект е преходен, а използването му. Неговата функция е да помогне на детето да преодолее страха от загуба на майката и да излезе от състоянието на слятост с нея, за да може да я възприеме като нещо отделно и външно.  Това е първата символизация, първият “не-мен”обект” за детето. Той е символ на майката или на част от нея.  Преходният обект е обичан, гушкан, но и повреждан от детето. Преходното пространство е зоната между мен и не-мен, той подпомага навлизането на детето в тази зона. Преходният обект и преходните явления обикновено се появяват през вторите шест месеца от живота на детето. Най-често това са плюшена играчка, одеалце, звуците, които детето издава преди заспиване, смученето на палеца и т.н. Преходният обект не бива да бъде отнеман или променян, понеже това би причинило тревожност и страдание. Постепенно преходният обект и явления губят своето значение и детето престава да им отделя внимание. По- късно, през пубертета, някои деца, изпитващи тревожност и несигурност е възможно да се завърнат към своя преходен обект или явления от детството. За Уникът преходните явления и обекти представлчват етап от излизането на детето от един илюзорен свят. И все пак такова междинно пространство между реалността и илюзията се запазва в някаква степен през целия живот в интензивното преживяване, свързано с изкуството, религията и творческата научна работа.

Подкрепа за нормалното развитие и способността за добър контакт с реалността Уиникът вижда в т.н. способност на майката да отразява огледално аза на детето. В индивидуалното емоционално развитие предшественикът на огледалото е лицето на майката. Тази концепция е близка до схващанията за стадия на огледалото на Жак Лакан, който говори за ролята на огледалото в развитието на аза. За разлика от него обаче, Уиникът вижда ролята на огледалото през призмата на майчиното лице. Огледално отразяване в този случай означава връщане обратно на преживяванията и жестовете на детето. Фактът, че бебето вижда аза си в лицето на майката става основа на терапията, провеждана от Уиникът. Според него психотерапията е “дългосрочно връщане на пациента на онова, което той донася”. Ако терапевтът се справя достатъчно добре, пациентът ще намери своя аз и ще бъде способен да се чувства реален и емоционално  да се свързва с другите. Тази задача, подчертава той, не е лесна и е емоционално много изтощителна. Когато детето се развива и неговите идентификации се увеличат, детето става все по-малко зависимо от получаването на аза си майката, в последствие от бащата и останалите близки и роднини. Когато семейството е истински загрижено и обичащо, детето може, в даден период от своето развитие, да види себе си в отношението на членовете на семейството към него. Това е начина по който, според Уиникът, семейството дава своя принос за развитието и личностния растеж на детето.

За Уиникът основен източник на информация за пациента е пренасянето в терапевтичната ситуация. В работата си с деца той използва т.н. “игра на завъртулки”. Това е проективна техника, която е под формата на игра между терапевта и пациента. Аналитикът рисува завъртулка върху лист хартия и моли детето да я продължи, след което терапевтът отново рисува част и моли детето да продължи. Играта продължава докато не се появи детайл, символ, който би позволил да се достигне до конфликтната зона.

Уиникът обръща особено внимание на погълнатостта, която характеризира детската игра. Това е състояние сходно с концентрацията на по-големите деца и възрастните. Играещото дете населява област, която едновремено е вън от него, но не е външния свят. Детето събира предмети и явления от външната реалност и ги използва в служба на някакъв модел, който е част от вътрешния му свят. В този смисъл играта е преживяване и основен източник на творчески импулс. В развитието на детето играта е предхождана от преходните обекти, следвана е от споделената игра, а оттам следва възприемането на културния опит. Играта има още една важна функция- тя запълва потенциалното пространство като по този начин се избягва тревожността от отделането от майката. Детето използва творческата игра, символите и всичко, свързано с културата, за да се чувства уверено и сигурно. Много хора парализират способността си за игра и творчество, а оттам и културния си опит поради ограничения на потенциалното си пространство. Причината е, че хората, съставляващи най-близкото обкръжение на детето не са успели да въведат творческите и културни елементи на подходящите етапи от развитието на детето.

Според Уиникът играенето на децата всъщност се отнася и до възрастните, само че
процесът е по-труден за описване, тъй като материалът на пациента се появява предимно чрез вербалната комуникация. Терапевтът трябва да открие, че играенето е също толкова видимо в анализите на възрастните, колкото и в работата му с деца. То например се проявява в избора на думи, в интонацията и особено в чувството за хумор. Играта е универсална и принадлежи на здравото развитие: подпомага растежа, води до обектни отношения, може да е форма на общуване в психотерапията. Уникът разбира психоанализата като високоспециализирана форма на игра. “Психотерапията се осъществява в припокриването между две области на игра: на пациента и на аналитика. Психотерапията се отнася до двама души, които играят заедно. Естественото следствие от това е, че там където играта е невъзможна, работата на терапевта е насочена към изваждането на пациента от състояние на неспособност да играе и въвеждането му в състояние на способност да играе.”

Името на Ана Фройд най-често се свързва с работата на прочутия й баща- Зигмунд Фройд. Нейното развитие като психолог сякаш остава под сянката на основателя на психоанализата. Много от нейните критици твърдят, че й липсва индивидуалност и собствен поглед като изследовател. И наистина, Ана Фройд развива дълбока привързаност към психоаналитичните идеи под крилото на Зигмунд Фройд и голяма част от нейния живот е отдаден на него и неговата работа. Но Ана Фройд придобива своето място в историята на психологията. Тя доразвива някои класически психоаналитични идеи, поставя основите на детската психоанализа и дава първия тласък на Его-психологията. И не на последно място – в своята работа тя търси социални приложения на психоанализата и дава съществен принос към педагогиката.
Не само професионалното развитие на Ана Фройд е обект на интерес: личният й живот е свързан с много спекулации, предположения и неясноти. Коментирани са ревността на Фройд към нея, отношениата й с психоаналитици, близки на баща й, сексуалния й живот.

Името на Ана Фройд най-често се свързва с работата на прочутия й баща- Зигмунд Фройд. Нейното развитие като психолог сякаш остава под сянката на основателя на психоанализата. Много от нейните критици твърдят, че й липсва индивидуалност и собствен поглед като изследовател. И наистина, Ана Фройд развива дълбока привързаност към психоаналитичните идеи под крилото на Зигмунд Фройд и голяма част от нейния живот е отдаден на него и неговата работа. Но Ана Фройд придобива своето място в историята на психологията. Тя доразвива някои класически психоаналитични идеи, поставя основите на детската психоанализа и дава първия тласък на Его-психологията. И не на последно място- в своята работа тя търси социални приложения на психоанализата и дава съществен принос към педагогиката.
Не само професионалното развитие на Ана Фройд е обект на интерес: личният й живот е свързан с много спекулации, предположения и неясноти. Коментирани са ревността на Фройд към нея, отношениата й с психоаналитици, близки на баща й, сексуалния й живот.

На 3 декември 1895 година след нелека бременност Марта Фройд ражда най-малкото дете в семейството- Ана. Зигмунд Фройд е на 38 години, поставил е основите на психоанализата; в този момент вече е въвел понятието “несъзнавано” и се занимава с тълкуване на сънища. По повод на раждането на най-малката си дъщеря той пише писмо на свой приятел: “Ако имах син щях да ти го съобщя с телеграма, но аз имам момиченце…ти получаваш новината със закъснение.” Въпреки това отношение, Фройд по-късно ще приеме раждането на Ана като благословия…веднага след нейното раждане практиката му се удвоява.

От най-ранните си години Ана не е имала добра връзка с майка си. След раждането й Марта заминава на няколкоседмична почивка, а за малката Ана се грижи нейната бавачка, за която по-късно Ана ще напише: ‘най-истинското нещо в моето детство”. В отношенията с братята и сестрите й също липсва близост, тя пише: “Не се чувствах част от тях”.  Но между Фройд и най-малката му дъщеря съществувала привързаност. В “Тълкуване на сънищата” той пише за нея, че е палава и притежава мъжки апетит и агресия. Докато растяла, той се гордеел с интелектуалните й интереси и липсата на влечение към типични за тогавашното време женски занимания.

Като ученичка Ана е нетърпелива и отегчена. По- късно тя ще заяви, че нищо не е научила от училищните занимания. Но когато в гостната на баща й се събирали негови приятели и последователи, Ана с голям интерес слушала техните разговори. Така тя започнала да учи няколко езика- английски, френски, италиански, иврит. През 1902-1912 година Ана се започва да се запознава с бащиния нсихоаналитичен свят. Четиринайсетгодишна тя пише на баща си: “Прочетох някои от твоите книги, но ти не трябва да се ужасяваш, понеже вече съм пораснала и не е изненадващо, че се интересувам от тях.”. Скоро след това й било разрешено да присъства на срещите на Виенското психоаналитично дружество.

След като завършва лицея Котидж във Виена, седемнадесетгодишната Ана прекарва зимата в Италия. В кореспонденцията с баща й през този период се говори за някакво нейно заболяване. Мнозина смятат, че Ана е страдала от депресия или анорексия. Тя приема тежко факта, че семейство и решава тя да не присъства на сватбата на сестра й Софи. Самият Фройд по време на свое посещение при Ана предполага, че тя изпитва ревност към сестра си, понеже тя внезапно решава да се омъжи- бъдещият й съпруг бързо е спечел любовта на Софи, обич, която Ана никога не е чувствала към себе си. Фройд предполага, че става дума за “обратен едипов комплекс”.

През 1914 година Ана полага изпит и започва да работа като начална учителка. Междувременно Фройд е започнал нейната лична анализа, и Ана задълбочава своите познания в областта на бащината практика и започва да превежда неговите книги. В този период от нейния живот я ухажват двама мъже– Ърнест Джоунс и по-късно – Ханс Лампъл. И в двата случая реакцията на Фройд е категорична- не би дал съгласието си и Ана приема мнението на баща си.

След като приключва личната анализа на Ана, Фройд започва да отдава повече внимание на предедиповите фази от психосексуалното развитие на децата. Тъй като баща й не е запазил никакви бележки относно нейната анализа, засягащи тези периоди, се правят само предположения за предполагаеми проблеми в развитието й, които го провокират да насочи вниманието си в тази насока. През това време той слага акцент върху майчината роля в развитието на детето.

През 1920 година Зигмунд Фройд и Ана  участват в международен психоаналитичен конгрес в Хага, а две години по-късно тя става член на Виенското психоаналитично дружество. Нейната популярност сред колегите й расте, тя започва лична практика и разширява контактите си. Неин приятел бил Лу Андреас-Саломе, писател и психоаналитик, който бил близък с Ницше и Рилке. Така, чрез Ана, Фройд се запознал с Рилке, чиято поезия много харесвал. “Колкото повече се интересувам от психоанализа, пише тя, толкова повече забелязвам, че тя е път към дълбокото разбиране на човешката същност, разбиране, което писателите и поетите притежават.”

През 1923 година Зигмунд Фройд заболява от рак и Ана се грижи за него. Това е период, в който тя окончателно се ориентира към анализата на деца. Това било нова насока в психоанализата, чиито първи насоки положил баща й с “Малкият Ханс”.

От 1927 до 1934 година тя е генерален секретар на маждународната психоаналитична асоциация. Практикува детска психоанализа, провежда семинари и конференции на тази тема и продължава да се грижи за баща си. Била е негов официален представите, например приела от негово име наградата Гьоте. Неговата болест става причина за формирането на “Таен комитет”, чиято цел е да защитава психоанализата от атаки. Ана била член и както на другите членове й бил даден пръстен като символ на доверие. На пръстена в римски стил било резбовано коронясването на Юпитер в присъствието на Минерва.

През 1935 година тя публикува “Егото и защитните механизми” Книгата разглежда функциите на Егото и представлява отклоняване от традиционните психоаналитични разбирания. Тази публикация поставя началото на Его- психологията и печели за авторката репутация на теоретик-пионер.

В личен план за Ана 1925 година е от особено значение. Тя среща две жени, които ще станат важни фактори в нейния живот. Първата е Дороти Бърлингам- психоаналитик и майка на пациент на Ана. Според биографа на Ана- Елизабет Иънг-Брюел, ако в живота си Ана е имала сексуална връзка, то това била връзката й с Дороти. Тя остава “весталка”, това е думата, избрана от принцеса Мари Бонапарт, за да опише най-вероятно, от една страна девствеността на Ана  и от друга- нейната роля на пазител на бащините психоаналитични идеи. За другата важна жена в своя живот самата Ана пише: “Ти си мен и аз съм теб и всичко мое, което можеш да използваш трябва да вземеш, понеже то по право е твое” Това е отново майка на неин пациент- Ева Розенфелд. И все пак, до края на своя живот Ана отрича съществуването на хомосексуални връзки.

Заедно с Дороти Бърлингам, Ева Розенфелд и други свои колеги (най-известен, измежду които е Ерик Ериксън) Ана работи с деца и практикува в месно училище алтернативни методи за обучение. Ана и Дороти се занимават с благотворителност и през 1937 година управляват училище за бедни деца, където наблюдават детското поведение и експериментират. Но след около година училището е затворено, Австрия е окупирана. Началото на втората световна война принуждава семейство Фройд да емигрира в Лондон, а Ърнест Джоунс и принцеса Мари Бонапарт оказват жизненоважна помощ, за да стане това възможно. Когато през 1939 година Фройд умира, Ана вече е установила нова практика и чете лекции по детска психология.

В Лондон Ана среща достоен противник в областта на детската психология- Мелани Клайн. Основните им теоретични различия могат да бъдат обобщени: различно времево позициониране на развитието на обектните отношения и интернализираните психични структури. Мелани Клайн поставя едиповата фаза в много по-ранен етап и смята, че нагонът към смъртта има фундаментално значение през детството.За разлика от нея Ана се придържа към теориите на баща си, че Суперегото се формира окончателно при разрешаването на Едиповия комплекс. Всички нейни лекции са публикувани в “Въведение в техниката на детската анализа” и книгата се превръща в директна атака срещу клайнианските теории. В резултат на идването на Ана в Лондон конфликтът между двата теоретични възгледа разделя Британското психоаналитично дружество на две групи.

Междувременно Ана и Дороти Бърлингам публикуват изследвания на деца в стресови състояния под заглавията: “Малки деца по време на война” и “Деца без семайства”. Въз основа на работата си със сираци от концентрационен лагер те пишат за способностите на детето да открие заместващи емоционални обекти измежду връсниците.

През 1947 Ана и Кейт Фрайдлендър основават курс по детска терапия, а 5 години след това- клиника. Влиянието и репутацията на Ана се увеличават бързо. В клиниката тя и нейният персонал прилагат нова техника, включваща използване на “линии на развитието”, които проследяват детското  развитие в норма “от зависимост към зрял емоционален живот и зрели обектни отношения”. Ана описва и други линии на развитие, водещи към придобиване на телесна самостоятелност. В клиниката се създават и диагностични профили, които улесняват идентифицирането на специфични фактори при конкретен пациент, които се отклоняват или са в унисон с нормалното развитие. В “Норма и патология”, 1965 Ана обобщава своята практическа работа.

След 1950 година Ана редовно пътува до САЩ, където изнася лекции и обучава психолози. През 70-те години на миналия век тя насочва вниманието си към изучаване на отклоненията в развитието на емоционално депривирани деца в неизгодно социално положение. Нова насока на нейните интереси са въпросите за престъпността и семейството.

Работата на Ана Фройд продължава интелектуалното предизвикателство на баща й като същевременно представлява нови насоки за развитието на психоанализата. Тя пише: “Ние чувствахме, че бяхме първите на които бе даден ключа към разбирането на човешкото поведение и неговите отклонения като нещо произтичащо не само поради външни фактори, но и от натиска на вътрешни сили, произхождащи от несъзнаваното.” На въпроса за своята биография тя отговаря: “ Не мисля, че бих била добър субект за биография- няма достатъчно действие. Бихте могли да кажете всичко в едно изречение- Тя прекара живота си с деца.”

Ана става почетен председател на международната психоаналитична асоциация и  получава почетни докторски титли в редица университети, между които са университета Кларк в САЩ и Харвард. През 1967 година тя получава награда от кралица Елизабет Втора. Наградите си Ана приема с характерен хумор- на церемониите по награждаването си често споменавала, че я карат да се чувства така сякаш е вече мъртва. Две години преди смъртта си през 1982 година, Ана продава жилището на семейството си във Виена с условието то да бъде превърнато в музей. Няколко години по-късно там е основан музей на Зигмунд Фройд.

Между 1968 и 1983 година са издадени събраните й съчинения в 8 тома. Днес клиниката в Хамстед, Лондон носи името Ана Фройд Център и е клиничен, образователен и изследователски център, специализиран в лечението на деца и юноши. Центърът предлага кратки курсове и две магистърски програми, които съчетават психоаналитичната перспектива с невронауките и психопатологията на развитието в детска възраст.

Приносът на Шарлоте Малаховски Бюлер в областта на психологията е значим. В период от около петдесет и пет години научна работа тя публикува близо петдесет и пет статии и книги. Основните й интереси са свързани с развитието на човека през жизнения цикъл и хуманистичната психология. Нейната дейност включва също области като модели на учене, изследвания на семейството, детска психология, психологическо тестиране, клинична психология, работа с проективни тестове, психотерапия. Освен теоретик и изследовател, Шарлоте Бюлер става и клиницист, практикувайки психотерапия. Тя получава докторска степен по психология от университета в Мюнхен и придобива международно признание. Нейни книги са преведени на 16 езика.

Родена през 1893 година в Берлин, Шарлоте Бюлер израства в семейство, чиято атмосфера съчетава изкуство и точни науки- майка й се занимава с музика, а баща й е архитект. Социалните нагласи и очаквания, присъщи на времето през което Шарлоте Бюлер започва своето развитие-началото на 20 век-не са в полза на жените, имащи академични интереси. Но тя има късмет- получава подкрепа и насърчение от родителите си и от ранна възраст демонстрира широки интереси. Фокусът на първите й интелектуални търсения е екзистенциален: смисъла на човешкия живот и съществуването на Бог. По-късно тя ще сподели: “Основният въпрос който ме вълнуваше беше “Каква е целта и смисъла на човешкия живот?”

Възможност да намери отговор на тези въпроси Шарлоте Бюлер вижда в психологията. Учи в университетите в Берлин и Мюнхен. Първото й изследване е свързано с процесите на мисленето- интерес, който я среща със бъдещия й съпруг д-р Карл Бюлер, неин супервизор в Мюнхенския университет. На 23 годишна възраст тя се омъжва за него, след една година се ражда първото им дете, след още една тя получава докторска степен по психология, а на следващата година ражда второто си дете.

През 1923 семейство Бюлер се премества във Виена, където Карл Бюлер оглавява катедра в университета и основава Виенски Психологически Институт. През следващите години Шарлоте Бюлер учи, преподава и пътува в Англия, Норвегия, Холандия и САЩ, където работи една година в Колумбийския университет под ръководството на Едуард Торнадайк .

След връщането си във Виена, до края на тридесетте години на миналия век, Шарлоте работи в областта на психичното развитие през детството и юношеството. Основните методи на работа, които тя използва са наблюдение на детското поведение, тестове за интелигентност, интерпретации на дневници и експерименти с игри. Като основна цел на своята работа тя посочва “Създаването на унифицирана схема на психичното развитие от раждането до ранна зрелост”.

Основни идеи за своите проучвания Шарлоте Бюлер заимства от работата на съпруга си в областта на умственото развитие на детето в биологичен и психичен аспект. Но тя има свой собствен подход-също изследва физическото развитие, но за разлика от него поставя акцент върху когнитивното и личностно развитие на детето.
През 1925 година Шарлоте Бюлер получава десетгодишна субсидия за своята работа от Фондация Рокфелер, Австрийското правителство й възлага проект за изследвания, свързани с реформата на училищното обучение. Тя и колегите й имат следните цели в областта на педагогическата психология: провеждане на психологически изследвания, фокусирани върху развитието на детето в перспектива на биологичното функциониране, културата, обществото и индивида.

Политическата нестабилност в Австрия, по- късно окупацията и нацисткия режим възпрепатстват работата на Шарлоте Бюлер и колегите й. През 1938 година Карл Бюлер е арестуван, скоро след това името на Шарлоте е първото в списъка на преподаватели, които трябва да напуснат университета. (единият й родител е с еврейски произход). Следствие на окупацията дейността на австрийските учебни заведения търпи серия промени. Например наследникът на поста на Карл Бюлер води нов курс, наречен “Раса и характер”.

Както много други от своите съвременици, Шарлоте Бюлер напуска Виена и заминава в Лондон, а по-късно в Норвегия. След като бива освободен от затвора съпругът й заминава в САЩ, а Шарлоте го следва. Тя заминава от Норвегия само 10 дни преди страната да бъде окупирана от нацистка Германия.

В САЩ Шарлоте Бюлер преподава в университета “Света Екатерина” в Минесота, по-късно в  университет в Масатчузец, където основава детска клиника. След няколко години тя се връща в Минесота и започва своята кариера на клиничен психолог.

В периода 1945-1953г. тя работи като клиничен психолог в болница в Лос Енжелос и води курс по психиатрия във висшето медицинско училище.

1953 година постава началото на частната й практика. Тя започва да утвърждава теоретичната си рамка и терапевтичната си техника. Нейният подход е близък до този на Карл Роджърс и Абрахам Маслоу. Още в началото на работата си, Шарлоте Бюлер разглежда човека в неговата цялост и в контекстта на смисъла и целта на живота. Основно нейно понятие е “самоосъществяване”, близо по-смисъл на “себеактуализация” на Карл Роджърс. Под самоосъществяване Шарлоте Бюлер разбира адекватна резлизация на съзнавани или несъзнавани ценности и цели, към които човек се стреми. Тя разглежда самоосъществяването и като процес, който в различни фази от жизнения път се възприема по различен начин. Например добро самочувствие през детството, себереализация през зрелостта и пълнота през старостта. Пълното самоосъществяване зависи от способността на личността да си постави такива цели, които са адекватни. Тази способност Шарлоте Бюлер нарича саноопределение и я свързва с интелектуалния капацитет за познание на собствения потенциал.

През 1968 година Шарлоте Бюлер става президент на асоциацията по хуманистична психология. В “Мотивация на жизнения път” тя доразвива основните си идеи и предлага система за фазите на развитието. В съзвучие с основните хуманистични възгледи тя разглежда човека в неговата цялост, която е предварително зададена, но отчита и социалните фактори. На тази плоскост- взаимодействието на биологично и психично, психично и социално тя извежда модел на общи закономерности в развитието. Като основни стремежи на човека тя определя себеразвитието, установяване на социални контакти, справянето в реалността и актуализирането на индивидуалния потенциал. Моделът на общите закономерности в развитието тя нарича “експанзия-рестрикция”. За неговото създаване Шарлоте Бюлер проучва дневници, писма, биографии и провежда клинични наблюдения и интервюта. В резултат на анализа на сабитията в човешкия живот и тяхното разпределение се установява, че натрупването на опита се разпределя в последователни фази: на бързото нарастване, на по-бавното нарастване, плато и упадък. През първата част от живота си хората чувстват разширяване (експанзия) на своите дейности и преживявания. После идва момента на връхната точка (кулминация). След това настъпва момента на рестрикцията- дейностите и капацитета намаляват, хората се отказват от амбициите си, целите намаляват и стават по-ограничени. Това е време на биологични (напр. менопауза) и психични кризи (напр. депресии, проблеми при взимане на решения, разстройства на адаптацията). Шарлоте Бюлер описва чувство, характерно за тези кризи като: “да не те свърта на едно място.”

Като основна разлика между нейната хуманистична психология и психоанализата Шарлоте Бюлер посочва следното: “ И Фройд и Адлер са психиатри и обясняват човешката психика от гледна точка на психопатологията, докато ние, като психолози, избираме здравото, нормата като отправна точка.”. Тя отхвърля психоаналитичните концепти за хомеостазата, която противоречи на хуманистичните разбирания за личността като притежаваща вроден стремеж за себеактуализация, или, в термините на Шарлоте Бюлер-самоосъщесвяване. Според нея хората могат да се различават при избора на целите си или на начина на живот, но като цяло основната тенденция е към израстване. Целите тя разглежда като осъществяване на житейска задача и собственото съществуване. Шарлоте Бюлер дефинира четири основни тенденции в човешкия живот:

1.тенденция към задоволяване на потребностите от секса, любов и себепознание;
2.тенденция към адаптация, чувсво на принадлежност и сигурност;
3.тенденция към себеизразяване и реализиране на творческия потенциал;
4.тенденция към интеграция;

Според Шарлоте Бюлер всички процеси по формулиране на цели и стремеж за тяхното достигане увеличават жизнеността. Началото на тази вътрешна дейност е в юношеството и продължава функционирането си в различна степен и форма през целия живот. С възрастта нуждите и желанията, свързани с редукция на напреженията намаляват, а чувството за дълг, загриженост и отговорност, поставянето на цели и себеопределянето нарастват.

Кариерата на Шарлоте Бюлер в САЩ е продължителна и много продуктивна. Но през 1972, когато заболява тежко, тя решава да се върне в родината и да прекара известно време със сина си. Две години по-късно тя умира. В Германия нейните публикации са приети с голям интерес и имат значимо влияние върху развитието на психологията на развитието.

Теорията на Албърт Бандура се появява през 60 години на миналия век и се фокусира върху агресията в социалното поведение. По-късно теорията е преименувана на “социално- когнитивна теория”, понеже Бандура поставя акцент по-скоро върху мотивиращите фактори и себерегулативните механизми на човешкото поведение, а не толкова на върху факторите на средата. Този фокус отграничава теорията от бихейвиористичните възгледи.

Албърт Бандура е роден през 1925 година в Канада. Получава магистърска и докторска степен в университета в Британска Колумбия. Работи в университета в Станфорд, през 1974 година е избран за президент на Американската асоциация по психология. Бандура публикува многобройни статии и 9 книги, върху теми, свързани с различни области на психологията. Най-известният му труд върху темата за социалното учене е “Теорията за социалното учене”, публикуван през 1977 година. През 1986 година той очертава рамката на социално-когнитивната си теория с изданието “Социални основи на мисленето и действието: социално-когнитивна теория”. Последните му изследвания са посветени на темите за себеефективността и себерегулацията. През 1995 година публикува “Себеефективност в променящите се общества” За своя принос в психологията Бандура получава много награди и почетни степени от университети в целия свят.

Бандура и неговите последователи провеждат многобройни изследвания върху съдържанието и влиянието на съдържащи насилие сцени в медийни продукти. Тяхното заключение е, че основният източник на агресия е социалното учене- хората придобиват социално поведение като наблюдават другите и ги имитират.

Децата често се учат да решават конфликти чрез агресия като имитират възрастните и своите връсници. Моделът на това поведение се затвърждава най-вече когато агресията е положително подкрепена (възнаградена). Такъв е случаят при голяма част от физически матретиращите родители, които също са били насилвани когато са били деца, т.е. пасивно понесената агресия е активно изнесена в по-късен етап на живота. Такива родители смятат, че това е правилният начин да социализират своите деца. Но обяснението на тази закономерност може да бъде търсено в генетиката и биохимичните процеси в централната нервна система. Пред Бандура и неговите колеги стоял въпроса как да определят дали и доколко социалното учене влия на агресията. Най-подходящ метод в този случай бил лаборатерния експеримент и изследователите провели известния “експеримент с куклата Бобо”: група деца гледат запис на възрастен, който удря гумена кукла, наречена Бобо, която при удар се навежда до пода и се изправя. Възрастният удря с ръка и с пръчка куклата, рита я, крещи. След като са изгледали записа на децата се позволява  да играят с куклата. В експеримента децата имитират агресивните модели на възрастния и я третират по подобен начин. Те използват идентични действия, агресивни думи и изрази като тези на възрастния. Някои от тях дори отивад отвъд имитацията като прилагат нови модели на агресивно поведение. Деца в контролна група, които не са гледали записа не предприемат агресивни действия по време на своята игра с Бобо.

Резултатите от този експеримент позволяват на Бандура и неговите колеги да поставят емпиричните основи на своите твърдения. По- късно те насочват своя интерес към медиите и влиянието им за формиране на агресивни модели на поведение. Техният извод е, че разговорът не може да е  ефективен подход за постигане на промяна в човешкото поведение, но от друга страна те не приемат и класическата теория на ученето, фокусирана върху учене чрез проба-грешка.

Теорията за социалното учене е обща теория за човешкото поведение, но Бандура я прилага най- вече за изучаване на ефекта на медиите. Той показва че “И деца и възрастни придобиват нагласи, емоционални отговори и нови стилове на поведение чрез моделиране на поведението, дължащо се на медиите.” Насилието в телевизията и киното може да създаде нереално усещане за страх, което води до страх и насилие в реалността. Според теорията за социалното учене съществуват три свързващи звена в причинно-следствената връзка насилие в медиите- реално насилие, насочено към някой друг в реалността. Това са: внимание, ретенция и мотивация.

За да научим нещо ново в повечето случаи е необходимо да насочим вниманието си към него. Използването на насилие с цел покачване на рейтинга на предаването и ефекта от рекламата не само привлича вниманието на публиката, но води до това, че ние като зрители не е замисляме за този факт. Медиите разширяват нашия поведенчески репертоар далеч отвъд онова, което можем да придобием чрез ученето чрез проба-грешка в реалността. Така ние придобиваме поведенчески модели в много повече вариации, отколкото можем да наблюдаваме в другите около нас.

В противоречие на класическата теория за ученето, Бандура смята, че ние можем да учим нови модели на поведение беа практика в реалността и без директно възприятие за последствията. Възможността да учим чрез наблюдение е шанс за нас, понеже ако учехме само чрез проба-грешка, нашите грешки могат да се окажат фатални и невъзвратими, а и капацитетът ни за научаване би бил савсем ограничен.

Знанието, което придобиваме чрез механизмите на социалното учене се съхранява в нашата памет, готово за ползване в бъдеще, стига разбира се, да сме способни да си го спомним. Засягайки въпроса за ролята на паметта, която е когнитивна функция, Бандура излиза иавън рамките на бихейвиоризма. Той смята, че способността да използваме символи отличава човека от животинския свят, основан на връзката стимул- реакция. “Хората не отговарят директно на стимули, те ги интерпретират.” Ние запаметяваме информация по два начина: чрез визуални представи и чрез вербални кодове. Да си представим например 6 годишния Мартин, който гледа “Разбиване” и “Първична сила”. Той може да притежава жива картина в своята памет как Батиста или Кейн побеждават противниците си. По-късно, повторението на сцените в неговото въображение (този път с Мартин в ролята на Батиста или Кейн) ще затвърди неговите спомени как да хване противника за врата и през кръста и да го повали. Колкото повече се повтаря в паметта му тази сцена, толкова по- силен ще бъде споменът и за в бъдеще.

Не е задължително поведението на Мартин да бъде агресивно в реалността, в неговото съзнание фантазията преразглежда този модел и ще го запази като опция за бъдещи ситуации. “Най- високото ниво на учене чрез наблюдение се постига първо чрез символично организиране и прерзглеждане на модела на поведение, а след това и практикуването му.”

Ние наблюдаваме и запомняме много модели на поведение, които ние самите може никога да не прилагаме. Възможно е Мартин никога да не имитира насилието, което наблюдава по телевизията. Бандура използва термина “мотивация”, за да покаже връзката между актуалното поведение и наградите и наказанията, които Мартин фантазира като следствие от своите действия, свързани с използването на физическа сила. Дали ще отида в затвора ако разбия нечия глава сас стола или ще спечеля завиден социален статус? Такива въпроси обикновено засягат потенциални последствия, а не толкова вече изтърпени санкции.

Очакванията на Мартин за бъдещо възнагравдение или наказание отчасти са плод на външни източници като например родители, приятели, учители и т.н. Според теорията на Бандура ефектите от насилието, наблюдавано по телевизията ще бъдат намалени ако родителите наказват проявите и демонстрират категорично неодобрение по отношение на агресията. Безусловната любов и одобрение само биха окуражили себеактуализирането на детето като малък тиранин. На малкия Мартин ще се наложи да научи как да споделя отговорността за собствените действия, т.е. да се научи да се себерегулира. Бандура не приема теорията, че хората са направлявани от стимули на средата, нито, че са движени от вътрешни сили (нагони). Това, което влияе на поведението, Бандура нарича “реципрочна детерминация”- взаимовлияещи си външни и вътрешни положителни подкрепления. В този смисъл теорията за социалното учене се фокусира върху получената награда.

Бандура и неговите последователи разглеждат насилието в медиите в контекста на моделиране на поведението, докато според алтернативни теории, като например теорията за катарзиса, наблюдението на физическо насилие всъщност намалява агресивните прояви на зрителите. Тази теория твърди, че много хора са изпълнени с подтиснат гняв, враждебност и напрежение. Те се идентифицират с героите, които наблюдават и по този начин, като наблюдават тяхното агресивно поведение безопасно се оттичат деструктивните им импулси. Изпълненият с насилие филм като способ за редуциране на агресията ни връща назад към Аристотеловия възглед за древногръцката драма: тя служи за преживяване на катарзис, чрез който човек се пречиства от страха. И все пак, проблемът на теорията за катарзиса е че не може да бъде доказана хипотезата й.

Повечето опити да се докаже, че доза насилие, наблюдавано по телевизията, намалява агресията на зрителя завършват с доказателства за обратното. Хората в подобна ситуация може да се чувстват по-добре, но всъщност тяхното състояние се влошава.

Като изследовател, Бандура оръща сериозно внимание на научната стойност на своите твърдения. Той набляга на факта, че теориите трябва да притежават предиктивна сила. Според неговата теория наблюдението и фантазирането на насилие опосредстват проявата на агресия. Той доказва това със серия от емпирични проучвания, пример за които е едно десетгодишно лонгитюдно изследване, включващо 460 момчета и обхващащо периода от десетата им година до деветнайстата. Основният извод от изследването е, че младите мъже, които са гледали много програми с насилие по телевизията в детството си са били по- агресивни и по- късно запазват тенденцията да гледат наситени с насилие предавания и да проявяват насилие в реалното си поведение.

В рамките на теорията за социалното учене се разкриват и ефектите на порнографията. Един от тези ефекти е поддържането на “мита за изнасилване”, според който жените съзнавано или несъзнавано желаят да бъдат насилени. Според Бандура продължителното гледане на порнофилми поддържа този мит, оформя модел на по-грубо сексуално поведение спрямо партнъорката и намалява удолетворението от сексуалния живот.

Бандура не подкрепя идеята за цензура на телевизионните предавания и не твърди, че телевизията е единственият източник за усвояване на поведенчески нагласи и модели. Основният му извод е, че медиите са важен фактор за социалното учене…. и не бива да забравяме, че днес Мартин придобива своите модели на поведение, а утре ще ги прилага.

Интересът към детското развитие, в исторически план, се появява неотдавна. Във времето преди Русо на детското развитие не се е отделяло почти никакво внимание, с изключение на медицинските проблеми относно раждането, детските болести и някои аспекти на обучението. Несигурното съществуване, високата детска смъртност и раждаемост са основните причини, поради които детето се разглеждало като умален модел на възрастния, а неговия вътрешен свят, фантазия и творчество са били пренебрегвани като обект на внимание и научен интерес.
Систематичните изследвания на детското развитие започват в края на 19 и началото на 20 век. Първият тест за измерване на детската интелигентност е създаден през 1905 година от Алфред Бине във Франция. На Бине е възложено да създаде средство за идентифициране на бавноразвиващите се деца, които да бъдат отделени в специални училища. Създаването на първата скала за измерване на интелигентноста поставя началото на многобройни изледвания, експерименти, тестове и теории, свързани с детското развитие. В последните десетилетия се наблюдава още една тенденция- популяризирането на научните изследвания поради нарастващия интерес и необходимост да се даде отговор на въпросите на родителите “Как се развива нашето дете?”и “Как да бъдем достатъчно добри родители?”

Развитието на медицината, в частност ембриологията, ни дава възможност да надникнем във вътреутробното развитие на плода. Правени са различни експерименти, целящи да определят до каква степен плодът се влияе от външни стимули, но резултатите не са еднозначни. Доказано е, че бебето проявява предпочитания към истории, четени преди раждането. Един пример за подобен експеримент: през последните седмици от бремеността в точно определен час майката слуша една и съща музика. След раждането бебето в същия час става неспокойно и тревожно, когато му се пусне същата музика се успокоява. След няколко седмици ефектът отщумява. Резултатите от подобни експерименти поставят въпроса за наличието на пренатална памет, но нейното съществуване, характеристики и влияние върху по-нататъшното развитие са спорни и недобре изследвани. В първите месеци от живота е от особено значение детето да бъде прегръщано и носено не само поради необходимостта от контакт и връзка с майката, но и поради необходимостта и успокояващото въздействие от чуването на тупкащото майчино сърце, с което бебето е свикнало по време на вътреутробното си развитие.

На двайстата седмица след зачеването плодът е чувствителен към светлина, след раждането зрителната система се развива последна- новороденото не може да фокусира добре обектите до третия месец. Някои предпочитания към миризми и някои вкусове най- вероятно са вродени. Бебето има предпочитания към сладко и миризмата на майчиното мляко, банан, шоколад. През втората седмица от зачеването плодът може да бъде стимулиран чрез звуци от външната среда, през първите дни след раждането бебето вече различава проста конфигурация от звуци и е способно да локализира звук. След третия месец бебето става способно по гласа да разпознава чувствата на другия- различава радостния от тъжния глас. Още преди раждането детето развива чувствителност към гласа на майката, а след раждането нейният глас е стимул за речевото му развитие. Ето защо е необходимо майката, или заместващите я лица да говорят на детето. Разбирането и овладяването на речта се осъществяват чрез слушането на речта на възрастните. Съществува критичен период, по време на който детето усвоява основите на семантиката, морфологичните и синтактични правила на родния език. Ако по време на този период детето бъде лишено от речева стимулация, пропуските в развитието на речта му могат да бъдат непреодолими. Разбирането на езика се развива много по- бързо от възпроизвеждането. Детето разбира повечето от думите на възрастните, без да може да ги произнася. Смята се, че дете, произнасящо 10 думи всъщност разбира 50. Детето има нужда от активна речева стимулация, трябва да му се чете, да му се говори, да се сочат предмети, които да се назоват и да се изисква повторение.

Бебето се ражда с частична способност да възприема обкръжението и да диференцира стимулите. Още от раждането бебето е способно да разпознава разстоянията между обектите и себе си и да възприема формата и големината на предметите. Бебето притежава разбиране за време и пространство и е способно да обединява информация от различни модалности- възприемането на звука е съчетано с визуално търсене на източника.  Рене Шпиц доказва, че възприятията през първите седмици от развитието му са доминирани от моментното афективно състояние. Ако например бебето е много гладно то сигнализира със силен плач, но не реагира на поставения биберон в устата, а продължава да плаче. Има майки, които смятат, че в такива ситуации бебето се “инати”. Всъщност то не е способно да възприеме наличието на храната преди да се оттече напрежението чрез плач.

Постепенно детето започва да диференцира себе си от предметите и започва да осъзнава връзките между собствените си действия и ефектите им върху средата. През първата година от живота си детето се научава да действа преднамерено и да кара събитията, които му доставят удоволствие да траят по- дълго. До края на втората година детето научава, че предметите продължават да съществуват дори когато не се виждат- постоянство на предметите. Разбирането се осъществява чрез сензомоторни схеми (понятие на Жан Пиаже), които представляват интеграция на усещания с движения. Постепенно схемите се усложняват, сливат, диференцират. Детската когнитивна дейност придобива интенционален характер, детето започва да изгражда вътрешен план и открива, че нещата могат да бъдат символно обозначени.

Според много психолози бебето се ражда със способността за отговор на стимул представляващ конфигурацията очи, нос уста- т. е. човешкото лице в анфас. През втория месец от развитието детето започва да отговаря на човешкото лице с усмивка- това е т. н. социална усмивка. По- късно диференциращата способност на бебето се задълбочава и около 7-8 месец бебето отговаря с усмивка само на майката, появява се страха от непознати. Много родители определят детето си като капризно и разглезено когато то започва да реагира на непознатите с тревога и страх и започва да протестира ако бъде оставено замалко, например при съседката. Всъщност появата на този страх е индикатор за изграждане на привързаност към майката според теорията за привързаността на Джон Боулби. Според него детето се ражда с вродени умения да си осигури близостта и грижата на майката-плачът, вторачването, усмивката (налице е дори при слепи деца) и гукането (гукането не е заучено или опит за имитация на звуци- глухите деца също гукат). Отсъствието на майката поражда тревожност от раздяла, която детето постепенно се научава да контролира. Изграждането на привързаност към майката осигурява чувство за сигурност и безопасност и възможност за изразяване на емоциите и комуникация. Сигурната привързаност помага на детето да регулира афекта и равнището на възбуда. Когато детето е силно възбудено то изпраща сигнали на майката и тя тя му помага да интернализира стратегии за успокояване. Сигурната привързаност осигурява увереност и става база за изследване на средата и създава мотивация за учене. Моделът на афективната връзка с майката става прототип на емоционалните връзки по-късно през живота. Сигурната привързаност формира очакванията за отношенията и реакциите на другите и формира представата за себе си. Ако детето е сигурно привързано то се възприема като ценно и компетентно и притежава базово доверие, което осигурява вяра в собствените му способности. Непълноценната връзка с майката създава опасност от създаване на ниска самооценка, страх от изоставяне, неефективни стратегии за справяне в ситуации на дистрес и непълноценни афективни връзки. Раздялата с майката оказва отрицателно влияние и когато е продължителна или детето се отглежда в институции без възможност за формиране на привързаност може да доведе до задръжки в развитието и дори летален изход. Подобни са изводите и в изследванията на Рене Шпиц и Маргарете Малер.

Един от начините, чрез които детето контролира и преодолява тревожността си от раздяла е т. н. преходен обект (понятие, въведено от Доналд Уиникот). Преходният обект обикновено се появява през втората половина от първата година на детето. Най- често това са плюшена играчка, одеалце, възглавница. Детето ги възприема като живи, заспива с тях и се успокоява с тяхното присъствие, когато майката отсъства. Те представляват първия не-мен обект, първата символизация на детето- чрез преходния обект то различава вътрешното си психично пространство от външното. Преходният обект не бива да бъде отнеман или променян, например плюшената играчка да се изпира, от родителите понеже загубата им причинява тревожност и страдание. Постепено необходимостта от преходния обект намалява и детето престава да му отделя такова значение. По- късно през пубертета някои деца, изпитващи тревожност, е възможно да се  завърнат към своя преходен обект от детството.

Пълноценната връзка връзка между майката и детето се основава на способността на майката интуитивно да схваща потребностите и емоциите на своето бебе. Тя е необходим източник на емоционална и когнитивна стимулация. Съществува опасност майката да се окаже неспособна да актуализира потребностите на детето и да изисква детето да отговаря на нейните потребности и желания. Постепенно детето трябва да успее да излезе от състоянието на слятост с майката, за да започне да възприема и диференцира реалността. Майката трябва да осигури достатъчна подкрепа и стимулация на своето дете, за да може то да започне да изследва и експлоатира средата. Тя трябва да бъде на разположение, когато детето е тревожно или неуверено и да го стимулира да продължава да изследва света около себе си.

Работният климат, кооперативното и подпомагащо поведение имат важно значение за успеха и доброто изпълнение на трудовата дейност. Дезадаптивните лични взаимоотнешения пречат на ефективната организация и на реализацията на ценностите на труда. Предразсъдъците и стигматизацията в работния колектив понижават удолетвореността от труда, мотивацията, и привързаността на дискриминирания към организацията. Подобни нагласи, доминиращи личните взаимоотношения в организацията са фактор за повишаване на професионалния стрес и понижаване на мотивацията за постижения.

Предразсъдъците в професионалната сфера могат да имат различни детерминанти: произход (етнически, расов, социален), пол, сексуална ориентация, здравословно състояние, външен вид, възраст. Предрасъдъкът е нагласа, съдържаща три компонента- емоционален, когнитивен и поведенчески. Когнитивният аспект е представен чрез стереотипите- това е нагласата да отнасяме идентични характеристики към всеки представител на някаква група, напр. “циганите са мързеливи и крадат”, “хомосексуалистите са женствени” или “жените са лоши шофьори”. Дискриминацията представлява поведенческия компонент на предрасъдъка – несправедливо негативно или вредно действие спрямо член на група, мотивирано единствено от принадлежността към тази група.

Стигмата е силно фиксиран, трудно променящ се предрзасъдък. Произходът й може да бъде открит в табуто и страха. Старите табута се превръщат в стигми. В табутата върху смъртта, инцестта и Бога можем да открием вечните стигми. Историческото и социокултурното развитие на човешките цивилизации променят табутата, както и вечните стигми, но те се явяват по- ригидни от предрасъдъците. Пример за такава промяна е табуто върху божественото, свръхестественото, което не трябва да бъде разкривано и обяснявано- в миналото е съществувала стигма върху вещиците и хиляди жени са били изгаряни на клади. Днес тази стигма се е превърнала в предрзасъдък спрямо хората, занимаващи се с магии, езотерика, парапсихология, ясновидство и т. н. Стигмите върху секса също търпят различни промени. В миналото прелюбодейците, най- вече жени, са били подлагани на публични наказания, дори убивани- както е в мюсолманското религиозно законодателство дори и днес. Хомосексуалността в древногръцката и древнокитайската култура е била нормална, социалноприемлива и дори пропангандирана практика. Западният юдео-християнски морал категорично стигматизира секса и най-вече различните от хетеросексуалните практики в рамките на брачната двойка. Днес, благодарение на сексуалните революции, глобализацията и правните мерки стигмата не съществува, тенденциите са към борба с предрасъдъците. Но не с всички стигми е така. Табуто върху инцеста ражда вечни стигми, например и днес любовната връзка между подчинен и началник или преподавател- обучаван е стигматизирана и разглеждана като инцестна. Причината ни посочва психоаналитичната теория: идентификацията на лидера, началника, авторитета с бащата. Друг пример е табуто върху “блудницата”, който днес все още съществува като стигмата на проститутката и “леката жена”. Нека вземем следния пример: една добре изглеждаща, привлекателна секретарка в офис, за която се пуска слух, че е “похотлива”, “лека жена”. Този слух се превръща в устойчив етикет, стигма, която ще провокира силно дискриминативно поведение на колегите й и което е почти невъзможно да бъде променено. Табуто върху смъртта има връзка със стигмите върху хората с психични разстройства, тежко болните, инвалидите, самоубийците, зависимите от психоактивни вещества. Тези стигми се дължат на страха от смъртта и се променят под влиянието на науката, медиите и институциите.

Предрасъдъците и стигмите отразяват вярванията на културата, към която принадлежим. Те са насочени от една доминираща група към доминираната или обратно. Стереотипът представлява мрежа или клъстъри от убеждения и очаквания, чието широко приложение води до игнориране на индивидуалните различия. Всички ние сме склонни да стереопизираме в някаква степен света и явленията. Но способни ли сме да се абстрахираме от стереотип за който си даваме сметка, че е основан на невярна информация? Изследванията на психолозите показват как стереотипите се отразяват на когнитивните процеси. При автоматичната обработка на информация не можем да контролираме влиянието им, но контролираната обработка може им влияе. Най- ригидни се оказват емоционалните ни нагласи, които пречат на логичната преработка на информация. Така склонният да стереотипизира в по- голяма степен се оказва затворен в когнитивен кръг- драстично намалява ефективността на логичните аргументи в полза на конформната информация.

Негативните нагласи и отрицателните действия срещу обектите на предрасъдъка могат да имат различна форма и налагат пораждането на нова терминология. Един нов в социалните науки термин е тоукънизъм- форма на фина дискриминация и проява на открито положително и подпомагащо поведение спрямо дискриминирания. Такава тенденция съществува когато поведението не коства много и не изисква усилия.

Няколко феномена са следствие от предрасъдъците или опосредстват тяхната поява. Един от основните източници на дискриминативно поведение в трудовата сфера е конкуренцията в двете посоки- в работния колектив и на пазара на труда. Безработицата, икономическата стагнация и кризи водят до силна конкуренция за ресурси, социален статус и власт. Дефицитът на ресурси поражда фрустрация и агресия, които се насочват към личности или групи, които са по- слаби или негативно стереотипизирани. Конформността и феномена на социалното учене също може да опосредстват развитието на предрасъдъци. Нормативния стандарт или модели на поведение в организация, склонна да дискриминира част от своите членове се приема и новият й член развива съответните нагласи и поведение.

Когато нещо се случи на друг човек- заболява тежко или става жертва на насилие, например, ние искрено съжаляваме и в същото време се страхуваме (съзнавано или несъзнавано), че същото може да случи и на нас. Най- добрият начин да се предпазим от страха за самите нас, когато чуем за нечия трагедия е да си помислим, че този човек е направил нещо, за да я предизвика или да “си го заслужи”. Чрез такива атрибутивни процеси ние, в съзнанието си сме сигурни, спасени, защото се преживяваме като по- добри. Друга тенденция, опосредстваща появата на стереотипи е т. н. илюзорна корелация. Това е склонността да виждаме връзка между събития без те да са свързани: “Евреите, които познавам са банкери, всички евреи работят в тази сфера.”- така се изгражда илюзорната корелация между евреите и парите. Този феномен може да се появи и по пасивен начин. Не е задължително, в този случай, да имаме лични впечатления. Телевизията, киното, вестниците, литературата, рекламите могат да създават илюзорни корелации при създаването на образи.

Да разгледаме още един феномен: ако вярвате, че колегата ви е глупав, то вие най- вероятно няма да му задавате интересни въпроси и няма да слушате внимателно какво ви казва. Това ще се отрази на неговото поведение и той ще загуби желание да общува с вас, ще ограничи до минимум своите изказвания, и най- вероятно няма да да каже много умни неща във ваше присъствие. Така вие ще се убедите, че мнението ви за него е правилно: кръгът на самосбъдващото се пророчество се затваря. С други думи това е случая, в който някой има определени допускания и очаквания относно личността на друг и това определя поведението му към този човек, който, от своя страна, започва да се държи съгласно първоначалните допускания и очаквания.

Изследванията на социалните психолози демонстрират така наречения феномен на стереотипно държание: разбирането на членовете на определена група, че трябва да се държат така, че да потвърждават съществуващият за тях стереотип. Този феномен се наблюдава най- често при малцинствените групи и жените.

Предрасъдъците и дискриминативното поведение могат да бъдат целенасочено провокирани и стимулирани, когато обслужват политически и военни цели. Историята може да покаже многобройни примери за подобни пропаганди, осъществявани чрез целенасочена промяна на общественото мнение или засилване на вече съществуващи стереотипи. Това е пример за институциализирана дискриминация на определени групи хора. Например: антисеметизмът през втората световна война; преследването на хора с леви убеждения в САЩ през 50-те години (т.н. лов на вещици); преследването на “враговете на народа” в България по същото време и т.н. Целта на подобни кампании е създаването на отрицателна идентичност на определени групи хора, които започват да се възприемат като опасни и заплашващи идентичността на собствената група. Създаденият стереотипизиран модел на “чуждия” повишава чувството за идентичност на собствената група, а възприетата опасност и заплаха от страна на “чуждите” стимулира проявата на агресия.

Друг пример за институализиран предрасъдък е промяната на общественото мнение по отношение на пушачите в Европа и най- вече в САЩ, където преди около 20 години в започна въвеждането на серия закони и медийна пропаганда срещу тютюнопушенето. Вече, дори в големите градове рядко се открива заведение, в което се пуши. В резултат намаля броя на пушачите и съществено се промени отношението към тях. За съвременният американски работодател “пушач” означава човек с ниска здравна култура, нисък социален статус, по- често боледуващ, по-малко амбициозен, отделящ от работното си време за пушене, служител, чийто здравни осигуровки са по-големи, и чийто живот вероятно ще е по-кратък. Този процес има за следствие дискриминация на пушачите на работното място, която се превръща в стигма. Вече и в България, дори преди въвеждането на закона за забрана на тютюнопушенето на публични места, някои работодатели започнаха да включват изискването “непушач” при подбора на своите кадри. Макар и все още в своето начало, в нашата страна започна процес на постепенна негативна стереотипизация на пушачите и можем да си зададем въпроса: Ще бъдат ли дискриминирани и стигматизирани пушачите в България?

Етноцентризмът, сексизмът, нагласите към сексуалната ориентация и възрастта са източниците на най- често срещаните стереотипи и дискриминация на работното място. Проведените в България изследвания на нагласите показват, че те варират в зависимост от населеното място и етническата хомогенност на населението. Съществуват съществени различия между нагласите в София и големите градове, така също и между големите градове и малките населени места. Хората, живеещи в район с етнически хомогенно население демонстрират в по- голяма степен толерантност към етническите малцинства.

Тъй като стереотипите и дискриминацията се основават на погрешна информация психолозите търсят начини за тяхното коригиране. Многобройните изследвания и експерименти, проведени с цел да се открие как да се постигне промяна на дискриминационните феномени показват, че най- важно е създаването и спазването на социални норми на равенство, а на работното място промяна се постига когато дискриминиращият и дискриминираният имат еднакъв статус в организацията, общи цели и се намират в положение на взаимозавист.