По “Елементарни форми на религиозния живот”, Емил Дюркейм

В “Елементарни форми на религиозния живот” Емил Дюркейм представя обща теория на религията, основана на изследването на примитивните религиозни вярвания. Основната идея на автора е, че религията като общностен феномен отразява същността, развитието и динамиката на обществото. Очертавайки общите, универсални измерения на религията авторът дефинира спецификата на колективните представи като регулатори на човешкото поведение.

Дюркейм прави прецизно описание и анализ на социалната система, основана на клана и на тотемизма в определени австралийски и американски племена. В този контекст светът изглежда разделен на профанни и свещени явления- преходите и границите между тези два вида явления, характера на забраните, наказанията и табуто формират религиозните структури, церемонии и ритуали. Реалността, която митологиите представят под толкова различни форми, усещанията, от които е създаден религиозния опит е всъщност самото обществото. Начинът на живот и съзнанието на “примитивния” човек довеждат Дюркейм до извода, че социалните институции имат за свой първообраз религиозните структури.

Колкото и сложни да са външните прояви на реигиозния живот, той в основата си е единен и прост. Навсякъде отговаря на една и съща нужда и навсякъде произтича от едно и също състояние на съзнанието. Във всичките си форми той има за цел да издигне човека над самия него и да го накара да живее по- висш живот от този, който води, ако се подчинява единствено на индивидуалните си нужди: вярванията изразяват този живот в границите на представите; ритуалите го организират и регулират функционирането му. Дюркейм разграничава и анализира три типа религиозни ритуали- негативни, позитивни и омилостивяващи ритуали. В рамките на своя труд авторът стига до заключението, че те имат социално предназначение, колективна функция и обясняват съответни общностни феномени.

Религиозните вярвания винаги са общи за определена група хора, която поддържа спазването и практикуването на определени ритуали и церемонии. Тези ритуали и церемонии обединяват групата. Индивидите, които я съставят, се чувстват близки едни със други. Обществото, чиито членове са обединени, поради факта, че си представят свещения свят и неговите отношения с профанния свят по един и същи начин, пренасят тази представа в идентични практики. Тези практики се превръщат в Църква.

Навсякъде, където съществува религиозен живот, той има за свой субстрат определена група. Дори т.н. частни култове, като домашния например, отговаря на това условие понеже винаги се чества колективно- в семейството и т.н. Дефиницията на Дюркейм за религия изхожда от идеята, че религията е нещо колективно. Авторът я определя като единна система от вярвания и практики за свещените неща, т.е. отделни, забранени вярвания и практики, които обединяват всичките й привърженици в една модална общност, наречена църква. Тази модална общност и присъщата й система от вярвания и практики могат да бъдат открити във всеки един от периодите на развитие на човешките цивилизации.

Изследванията на Дюркейм водят до основния извод- съществуването на религиите е неотменно свързано със съществуването на Църквата, чиито характеристики и функции водят до идеята за колективното.

Позовавайки се на понятието за великия племенен бог при тотемните племена Дюркейм посочва, че то изцяло произтича от племенното чувство. Тотемизмът не е изолирано творение на клановете, а се вгражда в недрата на едно племе, което има съзнание за своето единство.

Дюркейм извежда извода, че в тотемната организация на обществото, хората, без да осъзнават, обожествяват и самото общество като придават сакрален характер на колективната представа. От своя страна, като резултат от колективното съществуване, в състояние на екзалтация, хората създават религиозните феномени. Според Дюркейм, често човешките представи и поведение се отнасят към символи. Съзнанието на човека е немислимо без представите, които си създава. Представите в индивидуалното съзнание са колективни по своята същност. Дюркейм се обосновава с примера, че една дума има смисъл само ако е разбираема и ако приемем езика като обществан договор, ние вече можем да приемем думата като символ, знак, който е разбираем за другите. Следователно езикът е социален феномен, колективна представа. Така е, според Дюркейм, и с всички институции.

Това, което езикът изразява, е начина, по който обществото в своето цяло си представя обектите на опита. Понятията, които отговарят на различните елементи на езика, са колективните представи. Самият език е разгледан от Дюркейм като колективна представа, който индивидуализирайки се осигурява възпроизводството на самата общност.

Съдържанието на тези представи служи за доказателство в същия смисъл. Едно понятие може да изразява неща, които ние никога не сме възприемали, които никога не сме имали или познавали. В думата се съдържа цяла наука, която е много повече от индивидуална, дотолкова, че един индивид не може да усвои изцяло всички нейни постижения. Колективните представи не са абстракции, реални единствено в отделните съзнания, а точно толкова конкретни представи като тези, които индивидът може да си създаде за своята лична среда. Те отговарят на начина, по който обществото мисли нещата през своя собствен опит.

Колективната представа, именно защото е колективна, дава граници и за обективност, защото тя е успяла да се генерализира и да съществува с определена продължителност. Според Дюркейм, ако тя не е в съгласие с природата на нещата, не би могла да достигне до всеобхватно въздействие над човешките съзнания. Следователно всяка колективна представа е подложена на непрекъснат контрол- хората, които са свързани с нея, я верифицират чрез своя собствен опит. Тя би могла да изразява обекта с помоща на несъвършени символи, но дори и научните символи са в някаква степен приблизителни. Колективната представа не би могла да бъде изцяло неадекватна на своя обект.

Всички религии са сравними защото всички те са видове от един и същи род, по необходимост са налице съществени елементи, които са общи помежду им – в основата им има определен брой фундаментални представи и ритуални нагласи. Въпреки различията от форми, които едните и другите могат да възприемат, те навсякъде имат подобни функции. Религиозните представи са колективни представи, които изразяват колективната реалност; ритуалите са начин на реакция, който се поражда само в лоното на определени групи и е предназначен да предизвика, да отговори или преправи някои ментални състояния на тези групи. Примерът, който дава Дюркейм е с пространството. Пространството не е тази обширна и неопределена среда, която си представя Кант: чисто и абсолютно хомогенна, неслужещо за нищо и непредлагащо дори повод за мисълта.

Колективната представа за пространството, според Дюркейм, се състои предимно в първоначална координация между фактите и сетивния опит. За да могат да бъдат пространствено определени нещата, нужна е възможмост да бъдат ситуирани различно: да се поставят едните надясно, другите наляво и т. н. Нещо повече, за да могат да се разположат темпорално в състоянията на съзнанието, те трябва да бъдат локализирани по определени дати. С други думи пространството не би било самото то, ако подобно на времето не бе разделени и разграничено. Всички тези разграничения очевидно произтичат от различното афективно значение, което им се придава. Всички хора, принадлежащи към дадена цивилизация си представят пространството по подобен начин. Следователно е нужно тезии афективни стойности и разграниченията, които зависят от тях, да бъдат също общи; което предполага по необходимост те да имат социален произход. Социалната организация е била модел на пространствената организация. Няма, включително и разграничението между ляво и дясно, нещо, което, да не е твърде вероятно продукт на колективни религиозни представи.

По същия начин, смята Дюркейм, ще се намерят аналогичи доказателства за понятията за род, индивидуалност, сила, ефикасност. Погледнат през тази призма проблемът за човешкото познание придобива съвсем различни измерения. До Дюркейн властващи са две доктрини. За едната категориите не произтичат от опита: те логически го предхождат и обуславят. Представят се като подобни на други прости дадености – неразложими, иманентни на човешкото съзнание, поради неговата природна конституция. Ето защо за категориите се смята, че са априорни спрямо съзнанието.

Според другата доктрина индивидът е създател на категориите.

Понятията, понеже изразяват и реализират основните условия за разбирателство между отделните съзнания, очевидно могат да бъдат създадени от самото общество. Но не само произходът им е социален- самите неща, които те изразяват са също социални. Тъй като светът, който изразява цялата система от понятия, е този, който си представя обществото, единствено обществото може да ни предостави най- общите понятия, според които той трябва да се представя.

Колективнирте представи произтичат от безкрайно обединение, простиращо се не само в пространството, но и във времето. Множество различни съзнания се смесват и комбинират своите идеи и усещания. Серии от поколения акумулират своя опит и познание и го предават на следващите. В тях е концентрирана интелектуалност, много по- богата от индивидуалната. Така обосновава твърдението си Дюркейм, че разумът притежава силата да премине зад даденостите на емпиричното познание. Разумът го дължи на факта, че човекът е двойнствен. В него има две същества: едно индивидуално същество, чиято основа е в организма и чийто кръг на действие се оказва поради това тясно ограничен, и едно социално същество- обществото, което представя у нас по- висша реалност, от интелектуален и морален ред, която можем да прозрем чрез наблюдение. Тази двойнственост на нашата природа има за последствие несводимостта на разума към индивидуалния опит. Следователно, в степента, в която участва в обществото, индивидът надминава себе си.

Колективното съзнание, според Дюркейм е най- висшата форма на психичен живот, защото то е съзнание на съзнанията.

РАЗДАВАТ КАФЕ БЕЗ ЦИГАРА
за
СВЕТОВНИЯ ДЕН БЕЗ ТЮТЮНОПУШЕНЕ

На 19.11.2009 г., четвъртък, от 8.30 ч. до 10.30 ч. фондация „Зеленодиво” (аз съм част от екипа) кани гражданите на кафе БЕЗ цигара в градинката „Св. Климент Охридски” (между Ректората на Софийски университет и Нар.Събрание) по повод Световния ден без тютюнев дим. Събитието ще постави финал на едногодишната интерактивна кампания, засягаща тютюнопушенето, „Културата да дишаш”. Организаторите провокират пушачите да захвърлят цигарите поне в този ден и да се насладят пълноценно на вкуса и аромата на сутрешното кафе, осигурено от екипа на „Зеленодиво”.
Кафето ще е придружено разбира се и от „вестник” – специално безплатно издание за финала на кампанията, в което са засегнати основните теми свързани с тютюнопушенето.
19 ноември 2009 – Световен ден за борба с тютюнопушенето
София, пл. Св. Климент Охридски от 08:30 ч. до 10:30 ч.

След събитието от 12.30 ч. на 19.11.2009 г. ще бъде дадена пресконференция в БТА, на която ще бъдат оповестени резултатите и най-интересната информация събрана от фондация „Зеленодиво” по време на едногодишната кампания.

Кампанията стартира на 20.11.2008 г. и цяла година провокира хората да се замислят върху избора, който правят за дишането си, здравето си и начина си на живот. Посредством различни интеракции, демонстрации, уъркшопове, творчески актове, хепънинги и дебати бяха представяни различни гледни точки за и против тютюнопушенето.

17.11.2008 – стартирахме с пресконференция, на която се представи сайтът на кампанията exsmoker.bg;
20-31.12.2008 – бяха разпространени безплатни картички „Моето коледно обещание”, чрез които хората можеха да посочат какво ще променят в начина си на живот през новата 2009 г.;
14.02.2009 – за Деня на влюбените предоставихме възможност на бивши пушачи да благодарят за подкрепата на своите половинки, като им посветят любовни стихове;
22.03.2009 – посветихме на пролетта инициативата „Дишай Красиво” с хепънинг в центъра на града, който провокира гражданите да разменят своите цигари срещу свежо пролетно цвете;
31.05.2009 – бе излъчен социален видеоклип по национални телевизии по повод „Световният ден без тютюнопушене”;
28.06.2009 – се състоя и първата лятна работилница на „Културата да дишаш”, даваща възможност за дискусии относно приемането на Забраната за тютюнопушене на обществени места в България от 1 юни 2010 г. ;
10.07.2009 – интерактивен стрийт пърформънс, засягащ тютюнопушенето сред младите хора „Съблечи порока, дишай красиво!”. Вниманието бе насочено към кандидат-студентите и тяхното ново и важно предизвикателство – раздялата с училищния живот и прехода по пътя на зрелостта и самостоятелността;
19.11.2009 – Световен Ден без Цигарен Дим. За финал на едногодишната интерактивна кампания „Културата да дишаш” ще провокираме пушачите да оставят цигарите, поне за миг, докато изпият своето сутрешно кафе. Кафето е от нас, а волята да победим порока – от Вас!

Автор: Радостина Хлебарова

Да дишаш КРАСИВО

Смята се, че пушенето е само 10% физическа зависимост и 90% психологическа. Вашето тяло е способно да се възстанови от абстинентните физиологични симптоми за около 3 дни, но психологическата зависимост от цигарите може да е много по-трудна за преодоляване. Най-подходящият подход е да проведете себеанализ и да планирате стъпка по стъпка отказването.

Всеки ден около 15 милиона души в света се опитват да спрат да пушат. Приблизително едва 3% от тях успяват в дългосрочен план. Ако сте планирали да спрете да пушите и не сте успели, не се отчайвайте! Статистиката показва, че обикновено цигарите окончателно се отказват след няколко опита. Вярвайте в себе си и обмислете най-трудните неща, с които сте се справяли в живота си…

ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ВАС!

През 60-те години на миналия век се публикува първото медицинско проучване относно вредата от цигарите. Оттогава насам, за последствията от нашия навик сме добре информирани: точната статистика, рекламните спотове, превантивните кампании… Но все още, при по-голeмия процент пушачи, отказването се налага след консултация със специалист в бяла престилка, който заявява,

че ако не се спрат цигарите ни очакват лоши последствия, при все че тялото ни вече е увредено от навика…. Задайте си въпроса дали трябва да чакате този момент на лоши прогнози и откровен страх за здравето си. ПРЕДСТАВЯЙТЕ СИ ЖИВОТА СИ КАТО НЕПУШАЧ! Визуализирайте!

Планирайте и се подгответе. Подгответе тялото и психиката си като определите своите лични цели и причини за спиране. Дайте си ясен отговор защо искате да спрете да пушите. Направете списък с причините и го препрочитайте всеки път, когато ви се иска да запалите отново. Дали някои от вашите ПРИЧИНИ не е изброена тук?

-Здравословни причини:

Задъхвам се когато изкачвам стълби или когато се затичам.

Ръцете и краката ми често са студени, дори когато времето е топло…пулсът ми е ускорен. Често страдам от упорита кашлица и дъхът ми е с неприятна миризма. Лесно се изморявам.

-Външен вид

Пушенето изсушава кожата и намалява синтеза на колагена, следствие на което се ускорява остаряването. Пръстите, ноктите и забите ми пожълтяват. Дрехите и косата ми миришат неприятно.

-Финансови причини

С парите, които давам за цигари, мога да си позволя екзотична екскурзия или да сменям колата си всяка година.

-Семейни причини

Ще намаля риска децата ми да започнат да пушат. Близките ми, които са непушачи, няма да страдат от последствията на пасивното пушене.

-Хигиенични причини

Стените в дома ми би трябвало да са бели. Всъщност те са с жълтеникаво-сив цвят и трябва да ги боядисвам всяка година. Дрехите, колата, пердетата… всичко мирише на цигари.

-Причини, свързани със социалния ми живот

Ще мога да пътувам комфортно в самолет, влак, автобус. В ресторанта няма да съм нервен и да прекъсвам разговора си, за да «отскачам» навън за по цигара. Спирането на цигарите би увеличило потенциалния брой партньори и работни места.

-Екзистенциални причини

Пушенето е вид зависимост – то не е естествена необходимост на организма ни.

До голяма степен тази зависимост е наш личен избор, който всъщност ограничава нашата свобода.

Открихте ли своите причини? Сега е време да направите своя списък!

За да спрете да пушите, вие трябва да изясните ВАШИТЕ причини да изхвърлите цигарите от живота си!

След като спрете да пушите:

Третият и седмият ден са най-критични. Третият месец след отказа ви – също. Награждавайте се! След първия ден, първата седмица, месец, година…ПРАЗНУВАЙТЕ годишнините!

Зависимостта от никотина е дълбока и свързана с ежедневни ритуали – раздялата ви с тях ще предизвика естествено усещане за емоционална загуба, което преминава приблизително през следните етапи: 1. отричане; 2. гняв; 3. преговаряне; 4. депресия; 5. приемане; Приветствайте всеки от тези етапи, понеже това са моментите на несъзнавано лечение и разкриване на нови аспекти от вашия ЖИВОТ.

Спирането на цигарите изкривява предствата за време. Макар абстинентните симптоми да траят 2-3 минути, вие може да ги преживеете като траещи до 10 пъти по-дълго. Носете часовник!

Можете да прилагате всякакви ХИТРОСТИ: медикаменти, действия и вещи, които да заместят никотина и да облекчават абстинентните симптоми.

Не пропускайте хранения. Никотинът ускорява обмяната на веществата и спомага за освобождаването на енергия, която е складирана. Когато спрете да пушите, за вас няма да важи т.нар. „притъпяване на глада с цигара”, хранете се по малко и редовно! Около три дни ще са необходими на вашия организъм да се освободи от никотина. През този период са ви необходими много течности!

Избягвайте да спирате цигарите едновремено с приятел/ка или близък. Ако имате нужда от емоционална подкрепа, по-добре изберете непушач или някой, който вече е отказал цигарите.

Не е нужно да променяте начина си на живот и ежедневните си навици, освен да внимавате с алкохола.

Всичко, което сте правили преди, можете да правите и след като спрете цигарите – най-вероятно ОЩЕ ПО-ДОБРЕ!

Съзнанието ни асоциира цигарите с определени места, дейности, емоционални състояния, събития. След като спрете, очаквайте краткотрайни, но може би силни пристъпи на тревожност, свързани с тях.

Не се страхувайте да показвате преживяванията си, противодействайте им и ще откриете, че ще протече процес на „деобуславяне”, по време на който вашият организъм няма да получава очаквания резултат – никотин и постепенно ще започне да свързва тези места и дейности с нещо друго.

За да овладявате тези пристъпи, можете да използвате всякакви техники и заместители. Ето пример за две лесни средства: 1. Бавно вдишвайте докато фокусирате съзнанието си върху образа на някакъв значим обект за вас (човек, място, събитие); 2. Започнете да асоциирате последователно с всяка една от буквите на двете си имена.

Никотинът стимулира усвояването на кофеина. След спиране на цигарите, нивото на кофеин в организма ви ще се удвои ако приемате същото количество кафе. Това може да доведе до тревожност и нарушения на съня. Бъдете подготвени, че е възможно да преживеете илюзии за аромат на тютюн, които се дължат на миризмата, отделяща се от вашите възстановяващи се бели дробове в съчетание с рязко увеличените възприятия за мирис.

Запомнете, че има само две причини да запалите отново:

1.Решили сте да възстановите своята зависимост и да продължите да пушите;

2. Решили сте, че отказването и съпътстващите го симптоми ви харесват и искате да продължават многократно;

В момента, в който нито една от тези опции не ви изглежда подходяща, се появява разрешението:

НИКАКВИ ЦИГАРИ ПОВЕЧЕ! НИКОГА НЕ ПАЛЕТЕ ОТНОВО!

На www.exsmoker.bg – специално разработен за кампанията сайт – ще намерите актуална информация за хода на кампанията.

]]> http://radostina.info/bg/index.php/2009/08/15/the_-culture_of_breathing/feed/ 1 http://radostina.info/bg/index.php/2008/10/05/being-dirty/ http://radostina.info/bg/index.php/2008/10/05/being-dirty/#comments Sun, 05 Oct 2008 20:20:42 +0000 admin http://radostina.info/bg/?p=165

Ние живеем в своеобразна тирания на чистотата, козметиката и хигиената. Мием, дезинфекцираме, обезкосмяваме, гримираме, избелваме, татуираме, дупчим, обезмирисваме тялото си … даваме ли си сметка доколко го променяме и че донякъде заличаваме индивидуалността си? … Заливат ни рекламни призиви бялото наистина да е бяло, да не оставим и косъмче по кожата си, да се сдобием с благоуханието на свежест, да си взмем новият душ гел с аромат на ванилия, да избелим зъбите си…

Съвременният човек е в плен на сремежа да се откъсне максимално от своя животински произход… Колкото по-чисти, поддържани и блестящи сме, толкова сме по-близо до успеха … и все пак, какво още се стараем да скрием зад всичкото това искрящо бяло, благоуханни аромати и дезинфекцирани повърхности?

Бялото, което не е толкова чисто

Антропологията и психоанализата ни показват, че въпросът за чистотата е засягал преди всичко жените и по-точно тяхната менструация, свързана с възможността да раждат деца. Във всички култури менструиращата жена е несъзнавано свързана със смъртта и й се приписват свръхестествени възможности за влияние най-вече върху потентността и физическата сила на мъжа. Отделянето на жените в цикъл от останалите членове на общността, избягването на очен и телесен контакт с тях и ритуалното чистене на жената след цикъл са действия, символизиращи избягването на смъртта.

Съществуват множество културни различия относно чистотата. Западно-европейският стремеж към хигиена е твърде далеч като произход от идеята на източните религии за духовно пречистване и ритуалите, подчинени на тази цел. Пречистването на тялото е символ на пречистването на душата и преодоляването на страха от смъртта, съответно и от старостта. Следвайки символичния и социален аспект на тази тема стигаме до страха от другия, непознатия. Винаги чуждия, другия е мръсен, а липсата на чистота е относителна. За западноевропееца, например, индиецът изглежда мръсен, но за един китаец европейците миришат лошо. Така, в човешката история можем да видим как въпросът за чистотата придобива “мръсен” смисъл, когато става дума за етническо “прочистване” или холокост. Изкривен стремеж към чистота, преместил своя топос, дължащ се на фантазъм за расова или етническа чистота.

Да се научи детето да бъде чисто изисква също и да овладее своите садистични импулси и да заличи, “избели”своето чувство на вина. Обсесивно-компулсивните разстройства, чийто симптом може да е ритуал за миене разкрива своята цел: да се скрият садистичните импулси. Да вземем още един пример- стремежа да се избелят зъбите и да се поддържа маникюра- белите зъби и т.н. френски маникюр, който завършва ноктите с бяла линия. Зъбите и ноктите са инструмент на агресивните действия, на захапването, разкъсването, раздирането. Тяхното избелване е стремеж към отказ от демонстрация на техните агресивни функции.

Живеем в свят, който ни кара да вярваме, че перфектният външен вид кореспондира с психична хармония и чистота. Едно чисто, добре облечено дете става витрината на вътрешната чистота, следователно и на тази на своите родители. И все пак, мръсотията е част от самия живот. Без пот, секреция и сперма животът е невъзможен и се оказва, че сме направени от онова, от което се стремим да избягаме. За да се научат да бъдат чисти децата трябва да се лишат от своите анални удоволствия. Ако им наложим обаче твърде рано сфинктерния контрол има опасност по-късно те да не поддържат добра хигиена.

И понякога, какво облекчение може да усетим ако приемем наличието на малко прах или не съвсем чисти дънки. Мъжете, които демонстрират, че не се притесняват да се цапат несъзнавано ни показват, че тяхната имунна система е в добро състояние. А това, отново несъзнателно, е демонстрация, че са здрави и привлекателни за партньори и бащи. Като пренебрегнем силния и императивен стремеж към чистота ние допускаме своеобразно отпускане в психичния си живот и даваме по-голям шанс за изява на креативността си: най-ясно можем да видим това при децата и хората на изкуството. Очевидни примери за това е хаосът царящ в ателиетата на художниците или безпорядъка на бюрата на писателите.

]]> http://radostina.info/bg/index.php/2008/10/05/being-dirty/feed/ 0 http://radostina.info/bg/index.php/2008/08/10/myth_past_now/ http://radostina.info/bg/index.php/2008/08/10/myth_past_now/#comments Sun, 10 Aug 2008 16:15:43 +0000 admin http://radostina.info/bg/?p=72 Автор: Радостина Хлебарова  All rights reserved  

Когато чуем думата “мит”, ние се замисляме за нещо от миналото, което трябва да бъде съживено в даден исторически и социален контекст. Но митът не принадлежи на архаичните представи, той е живо настояще. Митът представлява своеобразно знание, преразказано в притчи и лишено от понятийно фиксиране. Срещаме го в нашия реален живот и без да осъзнаваме поддържаме живи много митични представи. В някои случаи митът е всеобщо притежание на всички култури, в други- определя основните предпоставки на човешкото отношение към света и към себе си като обуславя отделни традиции. В научните дискусии отдавна се спори за функцията на архаичния мит, за неговото допълнително, разширено понятие, поставящо въпроси за връзката на митовете с развитието на човека в филогенетичен и онтогенетичен план.

Особен интерес представляват митовете за произхода на живота и хората. Много народи (преди всичко африкански) вярвали, че първите хора не са познавали нито страданието, нито работата, нито смъртта. Те разбирали езика на животните и живеели в мир с тях. Следствие на някакво митично събитие този етап свършил и човекът станал такъв, какъвто го познаваме днес. В Африка, например, много от митовете за Рая с течение на времето са се превърнали в митове за произхода. Митът за Рая се среща почти навсякъде по света в по-проста или по-сложна форма. Най-характерен белег за тези митове е безсмъртието. Друг характерен белег е Небето, което е било много близо до Земята или че е било съвсем лесно достъпно. Когато било отделено от Земята, по един или друг начин, райският етап свършил. Преди грехопадението първичният човек се радвал на блаженство, на свобода, той имал възможност за изкачване на небето и лесно се срещал с боговете. Тези свободи и способности били изгубени заради падението (някакво митично събитие, предизвикало прекъсването на връзката между Земята и Небето), вследствие на което човекът прекъсва връзката си с Космоса и онтологически се променя собственото му положение.

В шаманизма- мистичен опит на архаичните общества- откриваме в чист вид носталгия по изгубения Рай, желание да се преоткрие състоянието на свобода и блаженство, воля да се възстанови връзката между Небето и Земята: да се премахне всичко променено в структурата на Космоса и в начина на живот на човека. Същият момент можем да открием в християнската мистика: християнството е изцяло доминирано от носталгията по Рая. Молитвата, отправена на изток, обръщането на изток е израз на тази носталгия. Същата райска символика можем да открием в ритуала на кръщаване. Кръщаването е символ на влизане в Рая, така както смъртта въвежда мъчениците в Рая. Съществуват и други подобни черти в почти всички равнища на християнския религиозен живот. Пейзажът в манастирските градини олицетворява земния Рай. Ограждащият Рая и пречистващ, според християнската символика, огън е важен елемент. Господството над огъня, преминаването през него са белези, че човешкото положение е променено.( За примитивните хора, както и за всяко общество, вярващо в съществуването на свръхестествени същества, духовете се отличават от човеците по това, че са “негорливи”.) Както за християнството така и за архаичните митове настоящето за човека е резултат от греха и от падението. Следователно, за да се промени, човекът трябва да се върне назад във времето, за да се озове отново в Рая. Шаманът, например, постига това завръщане чрез подражание на духовете. В християнската мистика съществува аналогично положение: само пречистената чрез огъня душа след смъртта прониква в Рая.

Току- що посочените аналогии показват, че както за първобитните хора, така и за християнските светци и теолози мистичният екстаз е едно завръщане в Рая, което се изразява в пълното премахване на времеви- пространствения континиум и в преоткриване на първичния човек. Подробният анализ на архаичните митове, легенди и ритуали на християнската мистика ни дават богат материал за анализ и интерпретации.

Психоанализата и дълбинната психология използват сравнението на различни цивилизации и анализ на културното им наследство, за да стане по-достъпна част от човешката психика. Психичният живот на човека има история и следователно не може да бъде напълно изяснен с проучването на настоящето му състояние. Прибягвайки до термините на архаичната мисъл, Фройд разглежда стадият преди раждането или периодът до отбиването на кърмачето като “Рай”, след който настъпва “прекъсване”, станала е някаква “катастрофа” (детска травма), така че тези първични събития остават определящи за човешкото съществуване. Следователно психоанализата разглежда болният като измъчван от травма в детството, забравена или недостигнала изобщо до съзнанието му.

Като вземем предвид и света на архетиповете на Юнг, разглеждани от него като предшественици на индивидуалната психика, разбираме в най- общи линии задачата на аналитичната терапия: въвеждане в терапията както историческото, така и индивидуалното време. Тя се състои във “връщане назад”, за да се възобнови кризата, да се преживее отново психическата травма, за да бъде осмислена и осъзната. Тази практика би могла да се изрази и с термини, заимствани от архаичните идеи: лечението се изразява в започване отново на съществуването, тоест да се повтори раждането, за да се превърне пациентът в съвременник на “началото”, което е имитация на идеалното начало- космогонията. Благодарение на архаичното схващане за цикличното време повторението на космогонията не е представлявало трудност на равнището на архаичната мисъл (например митовете за повторното раждане). Но за севременния човек целият личен “първичен опит” може да бъде този от собственото детство.

Следователно, очевиден и напълно разбираем е паралелът между съня- в индивидуален план, и мита- във филогенетичен план. В този смисъл, за Фройд митът е част от потъналия в миналото и несъзнаваното детски душевен живот. Чрез анализа -анализа на митовете от много изследователи: Брюл; Фройд; Ранк; Абрахам; Фром; Леви- Строс; Елиаде; и др.- психоаналитичният подход се потвърждава. Почерпеното от индивидуалната психология познание за богатия несъзнателен душевен живот се преоткрива в преданията, религиозните вярвания, култовете, традициите на предшествениците ни. Фундаменталните конфликти на детската психика, амбивалентното отношение към родителите (пр. “семейният роман”, мотива за инцеста, ”братоубийството”; “правото бащата да убива децата си” и др.) са главните мотиви в митическите предания.

В човешката култура потребността от създаване и разказване на митове вероятно се е активирала с отказа от реални удолетворения и необходимостта от компенсация под формата на митология. Този отказ, който психоанализата схваща като “филогенетичен контрагент” на психичното изтласкване, подтиква човешката фантазия към подобни преобразувания. Вярата в истинността на мита (особенно в религиозните вярвания), отразява неговия произход от отказаната действителност и осъществяване на първичните желания. Тази действителност се разкрасява и търпи развитие в мита и според постулата на Фройд прави възможно културното развитие на човека. Психоанализата реконструира отначало съзнателно пожеланото, след това забраненото и само в митическата фантазия изопачено, и отново допуснато до съзнанието реализиране на желанието- задоволяване на нагона, чието реално потискане е дало първия тласък към митотворчество.

В преданията на много народи представата за първата човешка двойка са свързани с фантазията за инцеста. Тези митове всъщност ни срещат със символно преоблечени сексуални теории за зачеването, раждането и произхода. Първата човешка двойка по необходимост е доведена до инцест. За детето тези световни родители са символ на собствените родители и чрез инцеста в мита то “оправдава” собствените си сексуални нагони и ги “задоволява”.

По аналогия с други митове Ото Ранк тълкува символно преобърнат библейския разказ за Адам и Ева. Дори в наличния текст,според него се долавя мотива за инцестта, тъй като Ева е произлязла от Адам. Инцестното отношение се изобразява чрез символиката на змията- един от най- често срещаните мъжки сексуални символи. Според Ото Ранк, символиката на змията отначало е служела като израз на инцестната връзка, а по-късно- на отвращението от нея. Тази символика е типична за изобразяването на половото общуване (чрез змията) на баща и дъщеря. Откриваме го в гръцките митове – Зевс и Персефона; мита за Прометей; германската митология;.

При грехопадението е престъпена също и забраната за гледане на майчините гениталии. След като е опитал плодовете от дървото на познанието, Адам “проглежда” и вижда голата Ева- майка си и е прогонен от Бог – бащата. Като наказание за извършеното престъпление често се среща мотива за кастрацията (Афродита възниква от отрязания пенис на Кронос; мита за Озирис и Нефтида; някои митове за произхода имат за основа мотива за кастрацията; “отзвук” на този мотив срещаме в появата на Ева от отрязанато ребро на Адам, както и отсичането на главата на съперника в митовете и приказките; и др.). Следователно от мита за грехопадението следва, че кастрацията на мъжа води до възникване на жената, а това тълкуване естествено се свързва със страха от кастрация и с инфантилната детска представа, че женските полови органи са възникнали след отрязването на мъжките като следствие от наказание.

Друг мотив, на който Ранк обръща внимание в тези митически предания е връчването на “оплождащата ябълка”, което свързваме с инфантилните представи за оплождане, чрез ядене (на много места езикът се схваща като изображение на фалоса.) В много предания, за разлика от библейския мит, змията се представя като пазител на плода- ябълката. В този смисъл мотивът за змията не се свързва с изкусител или съблазнител, а със значението на бащата като ревностно охраняващ своята дъщеря.(пр.: митовете за Тобиас; за Йетро; за Тамар;)

Според много автори, почти всички митове могат да се разглеждат като митове за сътворението и по- късно, етически обагрени, те стават основа на религиите. Архаичната представа на човека за произхода е тясно свързана с идеята за преходността на човешкия живот. Мотивът за живата вода, който се свързва със страха на бащата от старостта, съответно и от изместване или убийство от сина е свързан, с мотива за мъртвата вода- оплождащите ябълки се превръщат в смъртоносни. Тук се открива връзка с обстоятелството, че ранното запознаване със сексуалните “тайни” води до страх у детето, аналогичен на страха от смъртта.

Ключовото понятие в теорията на Фройд е инцестната привързаност към майката. Без да се навлиза в подробности, в контекста на разтълкуването на митическите предания, може да се отбележи връзката на много култове с култа към майката, като част от Едиповия комплекс. Такива култове са култа към земята- майка, (пр. обичая за плодородие- да се извършва коитус на разораната нива, трансформиран по- късно на някои места в търкаляне в полето;) и култа към Девата. Рода, земята, и водата могат да се превърнат в представители на майката. В Едиповия комплекс Фройд вижда един от главните източници на съзнанието за вина, което от своя страна става причина за редица психични разстройства и в по-широк план става причина за появата на религията, морала и нравствените норми.

Днес един от основните и най- масовите производители на митологически мотиви е кинотo, което може да бъде разгледано като задоволяващо необходимостта на съвременния потребител от възпроизвеждане на митове, заместващи неудолетворените потребности. В по- осъвременена и адекватна форма, митологически мотиви могат да бъдат открити в почти всички продукти на развлекателната индустрия- например в произведения преди няколко години американски филм “Тhe Matrix”(1999). На първо място прави впечатление връзката на идеята за “Матрицата” с платоновата идея за неистинския свят, в който живеем като свят на сенки, образ, подобие на света на идеите, който е изначален.

Появата на героя на Киану Рийвс- Нео е предсказана от Оракула (мотивите за предсказанията са символно преобразувание на съня). Това е символно изтласкан митологически мотив за предупреждаването на властващия враг (бащата) за появата на героя (сина), който ще застраши неговото господство. В митологията целта на мита е да замени първоначалните обекти и да сублимира отношението към тях в културно значими дела. Ако приемем филма, (като имаме предвид стереотипната сюжетна роля на “героя”), то можем да приемем, че и тук отстраняването на пречещия баща е сублимирано в убийството на опасните врагове (агентите на машините, които са подчинили човешката цивилизация). След преодоляването на много трудности и извършването на героични дела героят отстранява съперника (бащата) и става възможно възстановяването на статуквото (чрез обладаване на майката- завръщане в родната земя, освобождаване на родните градове). Чрез мотива за съживяването на героя смъртта става нещо илюзорно. По този начин в него се открива концепцията за раждането като първото героично дело.

Деветте функции на Аз-кожата

Настоящият текст представлява паралел между функциите на Аз-а и опит да се уточни взаимодействието между соматичното и психичното; типовете тревожности, свързани с патологията на тези функции, както и проявленията на трудностите на Аз-кожата, които клиничните наблюдения демонстрират.

1. Така както кожата изпълнява функцията да обгръща и задържа в единство скелета и мускулатурата, така и Аз- кожата изпълнява функцията да подържа психичното съдържание. Биологичната функция се изразява с онова, което Winnicott нарича holding – начинът, по който майката поддържа тялото на бебето. Психичните функции се развиват чрез интериоризацията на майчиния holding. Аз- кожата е част от майката- по- специално ръцете. Аз-кожата се интериоризира в детството и опосредства функционирането на психичния апарат до старостта така както майката е държала бебето в състояние на единство.
   Способността на бебето само да поддържа психиката си се обуславя от сядането, изправянето и по-късно от ходенето. Външната за него майчина опора спомага на бебето да достигне вътрешна, автономна опора върху гръбначниия стълб. Едно от първите ядра на Аз-а образува образ- усещане за вътрешен майчин фалос или по-генерално – родителски фалос, който осигурява на менталното пространство способ да образува първата вертикална ос, която подготвя опита да имаш собствен психичен живот. Опирайки се на тази ос, Аз-ът може да задейства най- архаичните защитни механизми като проективната идентификация и разцепването (splitting).
   Но Аз-ът не може да се опре с пълна сигурност на тази ос, така че да е сигурен в притежаванието на контактни зони в собственото тяло и на реципрочно обкръжение от психизма на майката в периферията на своя психичен апарат. Blaise Paskal, рано останал без майка, дава добър теретичен модел във физиката, после в теологията и психологията – този ужас от усещането за празна вътрешност, дълго време приписвана на Природата; липса на подкрепящ обект, необходим на психиката, за да открие своя център на гравитация. Друг пример е са рисунките на Francis Bacon, изобразяващи разпадащи се тела, чиито кожа и дрехи осигуряват едно повърхностно единство, но са лишени от този гръбначен стълб, който свързва тялото и мисълта: кожи, навяващи по- скоро усещане за втечняваща се субстанция отколкото за солидност или опора – това добре кореспондира с образа на тялото на алкохолика.
   Що се отнася до подкрепящия обект, тук не става дума за фантазмената инкорпорация на гърдата, а за първична идентификация с обекта, който детето сграбчва и който го държи. Това е по- скоро нагон за привързаност (attachment), който се задоволява като либидото. Притискането лице в лице на детското тяло в майчиното е свързано със сексуалния нагон, който се задоволява на орално ниво в процеса на сученето.
   Възрастните, които се обичат отново откриват този тип притискане, за да задоволят сексуалния нагон, но този път на генитално ниво.
   Първичната идентификация с подкрепящия обект предполага една пространствена диспозиция, която се изразява в следните два варианта: Grotstein, последовател на Bion ги прецизира по следния начин;
   •    Гърбът на детето срещу корема на подкрепящия обект.
   •    Коремът на детето срещу гърба на подкрепящия обект.
   В първата позиция детето се чувства предпазено и сигурно понеже гърбът е единствената част от тялото, която нито можем да пипнем, нито да видим. Чест кошмар при деца с висока телесна температура е за повърхност, която се огъва, издува, превива, разкъсва, която е пълна с подутини и празнини- такъв сън превежда под фигуративна форма идеята за постигане на репрезентация, даваща сигурността на общата кожа с поддържащия обект. Тази повърхност, която липсва може да бъде интерпретирана от сънуващия като вълнисто движение на змии и би било погрешно да се интерпретира единствено като фалически символ. Присъствието на няколко пълзящи змии няма същия смисъл като този- една змия, която си сваля кожата.
   Втората позиция- излегналото се дете се притиска с предната част на тялото в гърба на човека, изпълняващ ролята на подкрепящ обект носи усещането, че най- ценната част от тялото- корема е защитена. Този опит може да започне с единия или другия родител, сестра или брат (особено този, с който се дели едно легло). До своята психоанализа с Bion, Samuel Beckett не успява да победи тревожното си безсъние, освен заспивайки до по- големия си брат. Авторът описва и случай на пациентка с защитна сексуализация и хистерично съблазняване, които са следствие от тревога, страх от загуба на подкрепящ обект- в случая това е по- голямата сестра, с която пациентката е деляла едно легло.
2. Съдържаща функция на Аз-кожата: тази функция отговаря на функцията на кожата да покрива цялата повърхност на тялото, в което са поместени органите и усещанията, произтичащи от външни стимули. Тази функция се придобива чрез майчиния handing (боравене, третиране, манипулиране). Усещането-представа за кожата като сак, опаковка е събудена при най- малките чрез нуждите, които задоволява майката. Аз- кожата като психична репрезентация се появява чрез игрите между телата на майката и детето, така както и чрез въпросите на майката за усещанията и емоциите на бебето, това са вокализирани въпроси или въпроси с жестове – звуковата обвивка дублира наново тактилната. Това са въпроси, които позволяват на детето да проверява, потвърждава своите чувства и емоции самò, без да се чувства разрушено.
   По същия начин както кожата обвива цялото тяло, Аз-кожата се стреми да обхване целия психичен апарат. Аз-кожата е представена като кора, а нагонното То- като ядро, като всяко от двете понятия се нуждае от другото. Аз-кожата не може да е съдържаща ако няма нагони, които да съдържа, да локализира в телесните източници и по- късно да диференцира. Нагонът не се усеща като тласък, като движеща сила докато не срещне лимити или специални точки на включване в менталното пространство, където нагонът се развива. Това взаимодопълване на ядрото и кората е основата на чувството за континуитет на Аз-а.
   На дисфункция на съдържащата роля на Аз-кожата отговарят две форми на тревожност: тревожност на нагонна възбуда- дифузна, нелокализирана, неидентифицирана, представена от психична топография, основана на ядро без кора. Индивидът търси една субститутивна обвивка в психична тревожност или физическо страдание: опакова се, обвива се със страданието.
   Във втория случай обвивката е налице, но нейният континуитет е нарушен от “дупки”. Това е Аз-кожа като цедка: спомените, мислите се запазват трудно, те изчезват. Тревожността е важен фактор за съществуването на вътрешност, която се изпразва и особено за наличието на потребност от агресивност, необходима за всяко себеутвърждаване.
3. Най- горният слой на кожата предпазва по- долните слоеве на епидермиса, в които се намират окончанията на нервните клетки и рецепторите за допир. Най- горният слой предпазва организма като цяло от физическа агресия, радиация, твърде силна стимулация. Фройд постулира функция на Аз-а – да задържа възбудата. Той уточнява, че Аз (като епидермиса- но все пак Фройд не прави това уточнение) представлява структура на двете страни на лист хартия. Той допуска, че майката служи като помощник за задържане на възбудата у бебето и това продължава докато Аз-ът в процеса на развитие открие в своята собствена кожа помощник, който да изпълнява тази функция. Аз-кожата е една виртуална структура при раждането, която се актуализира в тялото от връзката между храненето и първоначалното обкръжение: далечен източник на тази структура може да бъде открит в появата на живите организми.
   Излишъците и дефицитите на канализирането на възбудата (pare-excitation) се проявяват във твърде разнообразни случаи. Например параноидната тревожност от психична интрузия се представя в две форми:
   а. крадат ми мислите (преследване)
   б. изпращат ми мисли (способи за влияние)
   Тук функциите на канализиране на възбудата (pare- excitation) и съдържащата функция съществуват частично, но недостатъчно. Тревогата при загуба на обект изпълнява ролята на допълнително и преувеличено задържане на възбудата. Например: Когато детето е дадено за отглеждане на бабата, която се отнася към задълженията си с качествен и количествен перфекционизъм, така че детето не изпитва нито необходимост, нито има възможност да използва автоподкрепа. Следователно зависимостта от психоактивни вещества може да се прояви като способ, за да възникне между Аз и външните стимули бариера от мъгла и дим, играеща ролята на противовъзбуден щит.
4. Мембраната на органичните клетки предпазва клетъчната индивидуалност като я отграничава от външните за нея тела, на които тя отказва достъп или допуска подобни или необходими ващества. По своя строеж, цвят и мирис човешката кожа представя индивидуални различия. Те могат да бъдат нарцистично свръхинвестирани. Те ни помагат да открием измежду останалите обектите на привързаност и любов и да се самоутвърдим като индивиди, имащи собствена кожа. Аз-кожата осигурява функция на индивидуация, която носи усещането да бъдеш уникално същество.
   При шизофренията цялата външна реалност (зле отграничена от психичната реалност) се определя като опасна за асимилиране и загубата на чувството за реалност позволява поддържането на всяка цена на усещането за неповторимост на Аз-а.
5. Кожата е повърхност, съдържаща каналчета, пори, в които се намират сетивни рецептори, различни от тактилните (които се намират в епидермиса). Аз-кожата е психична повърхност, която свързва тези сетивни сигнали с различен произход и ги организира в “обща сетивност”. Това е функцията на интерсенсуализация или интеграция на сетивните стимули на Аз-кожата. Изразява се в интеграция на сетивните дразнения в едно общо усещане.
   При дисфункции се появява безпокойство, тревога от разпадане на тялото или по-точно дементализация- независимо, анархично функциониране на различните сетивни органи. В този смисъл се демонстрира решаващата роля на забраната за допир и преминаването на тактилната обвивка, съдържаща личното пространство.
   В неврофизиологичната реалност на Ц.Н.С. се извършва интеграция на информацията, идваща от различните сетивни органи; интерсензитивността е следователно функция на Ц.Н.С. или, по- генерално- на ектодермата (от която от медуларната тръба, по време на пренаталното развитие, се формират едновременно кожата и Ц.Н.С.). В психичната реалност тази роля е игнорирана и съществува имагинерна репрезентация на кожата като първична повърхност, върху която се осъществява сетивната интеграция.
6. Кожата на бебето представлява обект за либидно инвестиране от майката. Храненето и обгрижването са съпътствани от кожен контакт, най- вече приятен, които стават източник на автоеротизъм и ситуира кожните удоволствени преживявания като основа на сексуалните удоволствия. Те (сексуалните удоволствия) се локализират в определени зони или в определени отвори (израсъци, дупки), където повърхностния слой на епидермиса е по-тънък и където директният контакт със секрецията предизвиква свръхвъзбуда. Аз-кожата тук има функцията да поддържа сексуалната възбуда – при нормално развитие върху повърхността на Аз- кожата могат да се локализират ерогенни зони.
   Ако инвестирането на кожата е повече нарцистично отколкото либидно обвивката на възбудимост може да бъде заменена от блестяща нарцистична обвивка, за която се смята, че превръща собственика си в безсмъртен, героичен и неуязвим. Ако не е осигурено поддържането на сексуалната възбуда индивидът, станал вече възрастен, не се чувства достатъчно сигурен, за да се ангажира в пълноценна сексуална връзка, водеща до взаимно генитално задоволяване.
7. На кожата като повърхност, изложена на перманентна стимулация на сензорния тонус чрез възбуда от външни стимули отговаря функцията на Аз-кожата да възстановява либидната енергия на психичното функциониране, считана за вътрешно енергетично напрежение.
   Нарушенията на тази функция предизвикват два антагонистични типа тревожност: на експлозия на психичния апарат поради свръхзареждане на възбудата – пр. епилептична криза и „Nirvana”- т.е. редукция на напрежението до нула.
8. Кожните рецептори за тактилна чувствителност (за допир, болка, топло- студено) произвеждат информация за външния свят, която след това бива преработена в “обшо усещане” с визуална, звукова и др. информация. Аз-кожата изпълнява функцията да записва сетивни следи. Тази функция се засилва от майчиното обкръжение в степен, в която то изпълнява своята роля на “презентация на обекта” (Winnicott 1962) за бебето. Тази функция се развива благодарение на два фактора: биологичен и социален.
   Тревожност, свързана тази функция може да бъдед страх от това да бъдеш „маркиран” върху кожата или върху Аз-а с незаличими и опозорителни знаци, идващи от Свръхаз-а (зачервяването, символните наранявания, машината, която гравира върху кожата на осъдения с готически букви думата на нарушената забрана докато бъде изпълнена смъртната присъда – пример от “Колония на затворниците” на Кафка). Инверсната тревожност се дължи било на заличаването на записите под ефекта на тяхната свръхтежест, било на загубата на способността да се фиксират следите – например в съня.
9. Всички предходни функции служат на първо място на привързаността и после на либидото. Съществува и една негативна функция на Аз-кожата- една антифункция в определен смисъл, която служи на Танатос и се стреми към саморазрушение на кожата и Аз-а.
   Прогресът на имунологията и учението за резистентността на организма срещу трансплантирани органи ни показват какво уврежда живия организъм. Несъвместимостта между донор и получател на орган ни показва значимостта на молекулните маркери на “биологичната личност”. Колкото по-сходни са те, толкова шансовете трансплантацията де е успешна са по-големи. Тези сходства произтичат от наличието на множество различни групи бели кръвни телца, които, изглежда, са и маркери за цялостната личност. На биолозите се е наложило да прибегнат, без самите те да знаят, до понятия аналогични на Мен, Не-Мен, които някои последователи на Фройд са въвели, за да допълнят втората концепция за психичния апарат. При много болести защитната дейност на имунната система нанася вреда, защото атакува орган от собственото тяло така сякаш е чужд. Това са автоимунни феномени, което ще рече, че живият организъм организира срещу себе си имунната реакция. Имунитетът е клетъчна армия, създадена за да атакува чужди тъкани, но тя понякога се оказва клетъчно сляпа и атакува Мен. Дори когато организмът е здрав тази армия е действаща- оттук произтичат и автоимунните заболявания.
   От гледна точка на анализата съществува аналогия между автоимунната реакция от една страна и от друга обръщането срещу себе си на нагона, негативната терапевтична реакция, също атаките срещу връзките като цяло и психичното съдържание в частност. Тук се има предвид, че разграничаването между свое и чуждо, Мен и не-Мен (Me and not Me-Winnicott) има биологични корени дори на клетъчно ниво. Хипотезата на автора е, че кожата като обвивка на тялото конституира междинна реалност между клетъчната мембрана и психичната система перцепция- съзнание на Аз-а.
   Страдащите от психосоматични заболявания съществуват в една алергична структура, характеризираща се с инверсия на сигналите за сигурност и опасност: собственото, Мен, вместо да е протектирано и осигурено, е избегнато като лошо и чуждо – оттук и парадоксалната реакция на алергия и злоупотреба с психоактивни вещества: наркоманът избягва онова, което може да му стори добро и е привлечен от онова, което е вредно за него.
   При психозите, по-специално при шизофренията, парадоксът, който възниква с алергията тук е представен с неин пароксизъм : психичното функциониране е доминирано от антифизиологична реакция. Доверието в естественото функциониране на организма е унищожено или не се приема. Онова, което е естествено се преживява като фалшиво: живеенето се свежда до механика- онова, което е добро за живота и в живота се усеща като смъртна опасност. Такова парадоксално психично функциониране, чрез реакции на циркулиране, засяга възприятието за функциониране на тялото.

Този списък от 9 психични функции на Аз-а, по подобие на биологичните функции на кожата, не е нито неизменен, нито изчерпателен. Настоящият текст представлява своеобразна интерпретация на функциите на Аза с помоща на приведените факти, която остава отворена за попълнения и подобрения. Целта му е да улесни клиничните наблюдения, психопаталогичната диагностика, провеждането на психотерапия и техниката на психоаналитичната интерпретация.
Отивайки още по- далеч в тази насока авторът посочва и други функции на Аз-а; например:

• Функция на складиране (пр. мазнините по кожата);
• Функция на производство (пр. косми, нокти);
• Функция на излъчване (пр. пот, феромони);

Обект, либидо, видове либидо в психоанализата

• Обект

Понятието обект се разглежда в психоаналитичната теория от гл. т. на три принципни аспекта:

1. В корелация с нагона: в обекта и чрез обекта нагонът се стреми да достигне целта си- някакъв вид задоволяване. Може да се отнася до човек, частичен обект, реален или фантазмен обект.
2. В корелация с любовта или омразата: отношението тук е отношение между тоталната личност или инстанцията на Аза и на един обект взет в неговата цялост (човек, идеал, същност и т. н.) прилагателното тук ще е “обектен”
3. В традиционния смисъл на философията и психологията на съзнаваното, доколкото се отнася до познаваем и доловим субект: обектът е това, което се разкрива чрез характеристики, които са перманентни и точни, разпознаваеми, независими от желанията и мненията на индивидите. Прилагателното тук ще е “обективен”.

• Либидо (от лат. желание)

Фройд определя либидото като: субстрат от трансформации на сексуалния нагон, отнасящ се до:
-обекта (преместване на инвестициите)
-целта (сублимация, например)
-източника на секс. възбуда (различните ерогенни зони)

Основни концепции на Фройд за либидото:

1. От качествена гледна точка либидото не се свежда до неспецифична ментална енергия, както го разглежда Юнг. Ако тя може да бъде десексуализирана- например при нарцистичните инвестиции, това е винаги вторично и чрез отричане на една сексуална цел. От друга страна либидото не покрива цялото нагонно поле. В първата концепция то се противопоставя на нагоните на себесъхранението. В първата концепция на Фройд: когато не се проявяват, природата им изглежда либидна. Опозицията се измества и става тази на либидото и нагона към смъртта. Сексуалния характер на либидото винаги се поддържа от Фройд.
2. Либидото се определя винаги преди всичко чрез количествена концепция: то “..позволява да се измерят процесите на трансформациите в областта на сексуална възбуда.” (“Три студии върху сексуалността”,1905) неговите характеристики са подчертани в тази дефиниция на Фройд: “либидото е един израз, зает от теорията за афективността. Ние наричаме така тази енергия, определена като увеличаваща се по количество- независимо, че тя в даден момент не може да бъде измерена-от тези нагони, които трябва да сторят с всеки онова, което може да бъде разбрано като любов. ”Масова психология и нейната анализа”,1921
   Докато сексуалният нагон представлява сила, упражняваща “натиск”, либидото е дефинирано от Фройд като енергията на този нагон. Този количествен аспект на либидото предвижда концепцията за нарцисизма, либидото на Аза и теорията за либидото. Понятието Азово либидо води до генерализация на либидната икономика, която обхваща цялата игра на инвстициите и контраинвестициите и стига до там, че терминът либидо започва да придобива субективни сигнификации, според собствените думи на Фройд, теорията за либидото става спекулативна. Можем да се запитаме дали чрез въвеждането на понятието Ерос в “Отвъд принципа на удоволствието”,1920г., Фройд не се е стремял да търси в контекста на един биологичен мит качественото и субективно измерение, което е било присъщо на понятието за либидо.

• Азово (нарцистично) и обектно либидо

Термини, въведени от Фройд, за да се раазграничават двата начина за инвестиции на либидото: либидото може да вземе като обект било собствената личност (Азово или нарцистично либидо), било външен обект (обектно либидо). Съществува, според Фройд, енергетичен баланс между тези два вида инвестиции.

Терминът нарцисизъм се появява за пръв път при Фройд в “Три студии върху сексуалността” по повод избора на обект при хомосексуалистите, които “се взимат сами себс си като сексуален обект; те изхождат от нарцисизма и търсят сексуален обект, който прилича на тях и им изглежда, че ще ги обича така, както майката ги е обичала”. Откритието от Фройд на нарцисизма го води до предположението -в случая Шребер 1911г. – че съществува междинен стадий в сексуалното развитие: между автоеротизма и обектната любов. “Човек започва да възприема сам себе си, собственото тяло като обект на любов”. Фройд използва термина преди да го направи обект на специално изследване в “За въвеждането на нарцисизма” от 1914г. В този текст той разглежда най- вече либидните катексиси.

Енергетичната концепция за нарцисизма: Фройд постулира наличието на баланс между либидото на Аза и обектното либидо- колкото едното абсорбира, толкова другото обеднява. Азът трябва да се разбира като голям резервоар на либидо откъдето то се насочва към обекти и е винаги готово да абсорбира либидото, което се отдръпва от обектите.

Структурната дефиниция на нарцисизма:не се разглежда вече като стадий от развитието на либидото, а като стазис (застой) на либидото. Този застой не може да бъде превъзмогнат напълно от каквато и да е инвестиция на обект.

През 1908г. Абрахам описва процес на дезинвестиране на обекта и връщане на либидото към субекта във връзка с деменция прекос. Психосексуалната характеристика на д.п. е завръщането на пациента към автоеротизма. Болният трансформира върху себе си цялото либидо, което здравият ориентира към външните обекти. Фройд приема тази концепция :”Тези концепти стават базата на нашето разбиране за психозата”-Въведение в психоанализата. 1916-1917г. Той добавя идеята, която ни помага да разграничим нарцисизма от автоеротизма: автоеротичното задоволяване е анархично, нагоните се задоволяват независимо един от друг, за разлика от нарцисизма, където Азът е взет за любовен обект в своята цялост- инфантилният нарцисизъм съвпада с формирането на Аза. По този въпрос психоаналитичната теория не е единидушна. От генетична гледна точка може да се приеме, че формирането на Аза е формиране на психична цялост по аналогия с телесното. Една такава цялост би била препятствана от една представа, която обектът постига за себе си чрез модела на другия. Нарцисизмът следователно ще бъде любовното фиксиране върху обекта на тази представа.

С втората концепция за психичния апарат Фройд противопоставя състоянието на първичния нарцисизъм и връзката с обекта. Първичният нарцисизъм се характеризира с тотална липса на връзка с околните, с недиференцираност на Аза и То и намира прототип в съня, който е една репродукция на този етап. (детето инвестира цялото либидо в себе си, този етап кореспондира с вярата във всемогъществото на детските мисли (омнипотентност) , без граница между субекта и външния свят.) Идеята за нарцисизъм, съпътстващ формирането на Аза чрез идентификация с другия е наречена вторичен нарцисизъм. (връщане към Аза на либидо, с което са били инвестирани обекти.)

Първоначално Фройд локализира фазата на първичния нарцисизъм между примитивния автоеротизъм и обектната любов и съвпада с формирането на Аза. По късно с този термин визира едно първо състояние в детството, по- ранно дори и от формирането на Аза. Така Фройд премахва разликата между автоеротизма и нарцисизма- автоеротизмът е сексуалната дейност през нарцистичния стадий.

Първична идентификация- хората, които се грижат за детето (примитивна имитация и орална интроекция). Тя е първообраз на вторичната идентификация, която играе важна роля за развитието на Аза и Свръхаза. При интроекцията обектното либидо се превръща в нарцистично (желанието да притежаваш обекта се превръща в желанието да бъдеш обекта или да бъдеш като обекта). Азът се поставя на мястото на обекта- става заместител за То на недостижимия обект.

Едно терминологично пояснение: обект и Аз в изразите либидо на Аза и на обекта показват връзката на либидото със своята точка на инвестиране, а не със своя източник.

Най- напред Фройд вижда само голяма нагонна дуалност: сексуални нагони- Азови нагони (или на себесъхранението). Енергията на първите е определена като либидо, енергията на вторите-като енергия на нагоните на Аза или интерес. Въведеното ново разграничение се появява първо като субразделение на сексуалните нагони на базата на техния обект на инвестиране.

Концептуално, разграничението между Азовите нагони и Азово либидо е ясно, но в нарцистични състояния това разграничение спира да важи(сън, соматична болест). “Либидо и нагони на Аза имат тук същата съдба и са отново неспособни да бъдат разграничени.” Фройд не приема нагонния монизъм на Юнг. Сходна трудност произтича при употребата, честа при Фройд, на изрази като: “…либидото, изпратено от Аза върху обекти.” Не сме ли подведени да смятаме, че Азовото либидо намира не само своя обект, но и своя източник в Аза по такъв начин, по какъвто се замъглява и разликата между Азово либидо и Азов нагон? Въпросът става още по-труден за разрешаване понеже момента, в който Фройд въвежда понятието за либидо на Аза е по същото време, когато въвежда топичната концепция. Това двусмислие се открива в изрази, с които той определя Аза като “голям резервоар на либидо”. Най-кохерентната интерпретация, която можем да предложим за Фройдовата мисъл в това отношение е следната: либидото, като нагонна енергия, открива своя източник в различните ерогенни зони; Азът като цялостна личност, складира тази либидна енергия, чийто първи обект е; но “резервоарът” се отнася в последствие лице в лице с външните обекти, като източник, понеже от него се отправят всички инвестиции.

• Пластичност на либидото:
  

Способност на либидото да сменя повече или по- малко лесно обекта и начина на задоволяване. Изразът илюстрира основната за психоанализата идея, че либидото е първоначално относително недетерминирано по отношение на обектите и остава винаги способно да ги сменя. Пластичността важи и за целта: незадоволяването на частичен нагон може да бъде компенсирано чрез задоволяването на друг или сублимация. Сексуалните нагони “.могат да се преместват реципрочно, един от тях може да асимилира интензивността на друг; Когато реалността отказва задоволяване на някой сексуален нагон, той може да бъде компенсиран чрез задоволяването на друг.”Нагоните изглеждат като мрежа от канали, изпълнени с течност.” Пластичността зависи от функционирането на индивида, възрастта, неговата история. Тя формира един важен фактор за психоаналитичното лечение – капацитета за промяна на либидните инвестиции.

На първо място трябва да подчертая, че този труд не визира психичните последици от реалната смърт на майката. Разсъжденията в това есе се ситуират основно около проблема за траура, разгледан посредством редица метафори. По-точно, под концепцията за “мъртвата майка” аз имам предвид имаго, което се конституира в психиката на детето следствие от депресия на майката. Това имаго брутално трансформира живият обект, който е извор на виталност за детето, в отдалечена фигура, почти неодушевена, която повлиява твърде дълбоко инвестициите на някои обекти, с които работим по време на анализа. Този образ също така определя бъдещето на  тези обектни или нарцистични инвестиции. Мъртвата майка следователно е майка, която живее, но е психически мъртва в очите на малкото дете, за което се грижи.

Последствията от реалната смърт на майката- особено ако тя е следствие на суицид- са тежки за детето, което остава след нея. Реалността на загубата, нейният невъзвратим и окончателен характер водят до мутация на връзката с вътрешния обект. Анализата се концетрира преди всичко върху нарцистичната природа на провокираните конфликти, имаща отношение към неврозата на характера и нейните последствията за любовния и професионален живот. Текстът, който следва се базира на автори, на които дължим всичко което знаем за траура: Фройд, Карл Абрахам и Мелани Клайн. Както и по-новите изследвания на Уиникот, Кохут, Никола Абрахам и Мария Торок, Росолато.

Ето и теоретичната рамка, в която разполагам моите разсъждения:
Психоаналитичната теория, най-общо предлага две идеи: Първатa е за загубата на обекта като фундаментален момент в структурирането на човешката психика, чрез който се установява една нова връзка с реалността. Психиката от този момент нататък ще се управлява от принципа на реалността, който заема мястото на принципа на удоволствието. Тази първа идея е теоретичен концепт, а не наблюдаем факт. Втората идея, разпостранена сред повечето автори, е тази за депресивната позиция, интерпретирана по различни начини. Тази идея е следствие от наблюдения на Клайн и Уиникот. Общото в двете идеи е описанието на една генерална ситуация, отнасяща се до неизбежно събитие от развитието. Ако интрапсихичните смущения, свързани с връзката майка-дете водят до трудно преминаване през този период, то и липсата на такива смущения и доброто качество на майчините грижи не могат да доведат до избягване на този период, който играе структурираща роля в психичната организация на детето.

И все пак има пациенти, за които е видно, че перманентно страдат, повече или по-малко инвалидизиращо и постоянно от депресивни симптоми. Тези симптоми ни приличат на нормалната депресивна реакция- такива симптоми, които се появят при всеки един от нас. Ние знаем, че човек, който игнорира депресията е вероятно по- затруднен от този, който е депресивен на моменти.

Въпросът, който си задавам е следния: “Какви са връзките които можем да изградим между загубата на обекта и депресивната позиция като основни дадености и същността на проявите на тази централна депресивна конфигурация, която често е ядрото на други симптоми, които я прикриват в по-малка или по- висока степен? Какви процеси можем да открием в този център? Как се конституира това ядро в психичната реалност?”

Мъртвият баща и мъртвата майка
Психоаналитичната теория, която се основава на интерпретацията на Фройдовата мисъл отрежда главна роля на концепта за мъртвия баща. В “Тотем и табу” е подчертана фундаменталната роля на тази тема за генезиса на Свръхаза. Когато определим Едиповия комплекс като структура, а не само като стадий от развитието на либидото, тази концепция е кохерентна. В последствие се появат още концепти- Свръхазът в класическата теория, Законът и Символичното при Лакан- които отново се свързват с кастрацията и сублимацията като съдба на нагоните.

И все пак, не бихме очаквали да се говори за мъртвата майка от структурна гледна точка. Можем да направим алюзия с някои отделни случаи, като анализата на Едгар По от Мари Бонапарт: загубата на майката в ранна възраст. Не бихме обяснили това изключение чрез Едиповия комплекс, понеже бихме могли да говорим било за Едипа при момичето, било за обърнат Едип при момчето. Всъщност отговора е другаде. Убийството на майката не се отнася до мъртвата майка. Моделът на траура не се свързва нито със загубата на гърдата, нито със скръбта поради загубата на майката.

Фройд в “Задръжка, симптом и страх” поставя кастрационния страх в една серия, съдържаща също страха от загуба любовта на обекта, страха пред заплахата от загуба на обекта, страха от Свръхаза и страха от загуба протекцията на Свръхаза.

От една страна моделът на кастрацията, ако мога така да се изразя “кастрира” другите форми на страх-говорим за анална или нарцистична кастрация, например. От друга страна, давайки антропологическа интерпретация на Фройдовата теория, отнасяме всички форми на страх към концепцията за липса на Лакан. По този начин се стремим да запазим цялостта на концепцията за сметка на практиката и теорията.

Страхът от кастрация може да бъде определен като сбор от всички страхове, свързани с “малко нещо, отделено от тялото”, който се отнася до пениса, екскрементите, детето. Онова което е обединяващо е, че винаги кастрацията е свързана с телесна рана, асоциирана с кървав акт. Аз отдвам повече значение на това понятие за страх- “червено”, отколкото на връзката с частичен обект.

В противоречие, когато става дума за концепцията за загуба на гърдата или за загуба на обекти, дори за заплахи за загуба протекцията на Свръхаза, генерално за всички заплахи за изоставяне, контекстът не винаги е кървав. Несъмнено всички форми на страх са придружени от деструктивност; кастрацията също, понеже раната е неин продукт. Но тази деструктивност има цветовете на траура: черно и бяло. Черно като в тежката депресия, бяло като в празните състояния- негативни симптоми.

Ще предложа хипотезата, че зловещото черно на депресията можем да отнесем към  гнева, който констатираме у депресивните. Този гняв е по-скоро следствие, отколкото причина, той е следствие от “белия” страх, произтичащ от преживяване на нарцистична загуба.

“Бялата” серия: негативни халюцинации, бяла психоза, бял траур, всичко онова, което наричаме клиника на празното или клиника на негативното е резултат от последствията от първичното дезинвестиране. Радикално, масивно дезинвестиране, което оставя следи в несъзнаваното във формата на “психични дупки”, които ще бъдат запълвани с реинвестиции, прояви на деструктивност, освободена от еротичните либидни инвестиции. Проявите на гняв и процесите на репарация, които го следват са вторични по отношение на това централно дезинвестиране на първичния обект- на майката.

Следователно Едипа трябва да се разбира като символично убийство на майката. Съдбата на човешката психика е да има винаги два обекта и никога само един. Това не означава, че трябва да приемем концепцията за един примитивен Едип, в който бащата присъства под формата на своя пенис. Бащата е там- при майката и детето от неговото раждане. По- точно между майката и детето.От страна на майката това се изразява чрез нейното желание към бащата, чиято реализация е детето. От страна на детето това е всичко, което го кара да приеме съществуването на трети- всеки път, когато майката не присъства, инвестирането й не е тотално и абсолютно. В едно второ време детето приписва загубата на обекта на своя баща.

В “The Borderline Concept”аз отбелязах, че съществуват две Фройдови концепции за загубата на гърдата. Първата – теоретична и концептуална е в статията “Отрицание”1925, в която той описва това събитие така сякаш то е уникално и фундаментално за психиката. То има решаващо значение, понеже отношението му за способността за преценка и вземане на решение е фундаментално. По-късно, в “Съкращаването на психоанализата” (L’abregée de psychanalyse), 1938, той изразява една по-скоро дескриптивна отколкото теоретична позиция, до която стига на базата на наблюдения на бебета. Тук, той си дава сметка, че тази загуба е един процес от прогресивната еволюция.

Най-големите защитници на теорията за гърдата в съвременната психоанализа- клайнианците, приемат днес, че гърдата е дума, с която се визира майката. Необходимо е да запазим тази метафора, понеже гърдата, както и пениса могат да бъдат само символични. По същия начин разглеждам феномена на мъртвата майка- като към метафора, независеща от скръбта поради загубата на реален обект.

Комплексът на мъртвата майка е разкритие на трансфера. На първата среща симптомите, от които пациентът се оплаква не са изцяло депресивни. В повечето случаи тези симптоми разкриват провал в любовния или професионалния живот, които съдържат конфликти, свързани с близките обекти. Не рядко пациентът разказва спонтанно лична история, която да доведе аналитика до идеята за депресия по време на детството. Съществуването на тази депресия може да се разкрие само в трансфера. Що се отнася до класическите невротични симптоми, те присъстват, но са с по-малко значение и аналитикът има чувството, че техния генезис не би могъл да даде ключа към конфликта. На преден план е нарцистичната проблематика, в която основни са  изискванията на идеала на Аза, синхронни или в опозиция със Cвръхаза. Чувството на безпомощност е ясно доловимо- Невъзможността да излезеш от една конфликтна ситуация, невъзможност да обичаш, невъзможност да изпиташ задоволсво.

Понякога бързо, а друг път след дълги години анализа трансферът разкрива съществуването на депресия. Индикаторът за тази депресия в трансфера е повторението на инфантилна депресия. Не става дума за депресия следствие загубата на реален обект. Основната характеристика на тази депресия е нейното съществуване в настоящето на пациента, който е погълнат от траур. Майката, поради една или друга причина, е била депресивна. Разнообразието от фактори е много голямо. Сред основните причини за депресията на майката е загубата на близък човек, силно инвестиран: дете, близък приятел, родител. Причината може да е и нарцистична рана: любовна връзка на бащата, унижение и т.н. При всички случаи тъгата на майката и намаляването на нейният интерес към детето са на преден план. Важно е да се подчертае, че най- тежкият случай е смъртта на малко дете.

Това, което се случва е брутална промяна на майчиното имаго. Катастрофата се ограничава до едно студено ядро, което ще бъде по-късно отминато, но което оставя неизличими следи върху еротичните инвестиции на пациента. Трансформациите в психичния живот на детето, чиято майка в траур внезапно го дезинвестира, се преживяват като катастрофа. От една страна, понеже без никакъв предупредителен знак любовта се загубва внезапно. Това е ситуация на нарцистичен травматизъм- бебето не може да си обясни внезапната загуба на гърдата и я преживява като следствие от собствените нагони, насочени към майката. Би било изключително тежко, ако това се случи по времето, когато детето открива съществуването на трети- бащата. В този случай новата инвестиция на бащата ще бъде приета от детето като причина за собствената дезинвестиция от майката. При всички случаи е налице ранна и болезнена триангулация. Бащата може да стане обект на твърде интензивна инвестиция от страна на детето като спасител от конфликта с майката. Или, в реалността, най-често бащата не отговаря на детското отчаяние. И така детето се оказва между една “мъртва” майка и един недостъпен баща, който или е твърде зает със състоянието на майката или оставя двойката майка-дете сама да се справи с тази ситуация.

След опитите на детето да репарира своята потънала в траур майка, то преживява загубата любовта на майката и заплахата да загуби самата нея и след като се борило с тревожността с различни средства- ажитация, безсъние, кошмари, Азът започва да използва серия от защитни механизми от друг вид:
•    Първият и най-важен защитен механизъм ще бъде дезинвестирането на майчиния обект и несъзнаваната идентификация с мъртвата майка. Дезинвестирането, най-вече афективно, представлява психично убийство на обекта без омраза. Дезинвестирането на майчиния образ води до образуването на псиxична дупка в обектните отношения с майкта. Това не пречи на периферните инвестиции на майката да продължат да съществуват така, както траурът на майката променя фундаментално нейното отношение към детето, което тя се чувства неспособна да обича, но продължава да обича, по същия начин, по който продължава да се грижи за него. Както се казва “сърцето й не е там”.
•    Другото лице на дезинвестирането е примитивната идентификация. Тази идентификация е квазизадължителна, следва отшумяването на фалшива радост и оживление. Това е единственият начин за възстановяване на единството с майката. Всъшност няма истинска репарация. Несъзнаваната идентификация представлява консервация от канибалистичен вид.

По-късно, в своите обектни отношения, пациентът ще използва активно дезинвестирането на обекта, под влиянието на компулсията към повторение, и ще  повтаря старите защити, но всичко това ще става напълно несъзнавано.

Вторият факт, който подчертах е загубата на гърдата. Удоволствието е причината, гаранта и целта на нейното съществуване, което внезапно се прекратява. Тази ситуация забранява на детето да съществува. Детето е неспособно да изведе деструктивната агресия извън факта на уязвимостта на майчиния образ. Съществуването на ранната триангулация и наличието на майката и нейния образ на загубения обект водят до кондензиране на този обект с образа на бащата в психичната реалност на детето, създавайки ранен Едип.

Тази ситуация, създадена поради загубата на гърдата води до създаването на втори фронт защитни механизми:
•    Проява на вторична  омраза, провокираща желания за регресивна инкорпорация и анални позиции, оцветени с маниакален садизъм, отнасяш се до доминиране на обекта, отмъщение и т.н.
•    Автоеротична възбуда- търсене на сензорно удоволствие, без нежност, не задължително съпътстван от садистични фантазии, но за в бъдеще маркиран от невъзможност да обичаш обекта. Това е фундамента на хистеричната идентификация. Има ранна диссоциация между тялото и психиката.
•    И накрая, но преди всичко- търсенето на изгубеното усещане предизвиква преждевременно развитие на интелектуалните способности и въображението. Развитието не се осъществява чрез свободата да играеш, а в принудата да фантазираш. Интелектуалното развитие се осъществява от принудата да мислиш. Целта на детето е да си запази и да си осигури капацитет да превъзмогне отчаянието от загубaта на гърдата чрез създаването на една внесена (донесена) гърда, предназначена да маскира дупката в инвестицията докато вторичната омраза и еротичната възбуда изобилстват на ръба на пропастта.

Свръхинвестираната интелектуална активност съдържа по необходимост проекция. В противоречие на широко разпостраненото мнение проекцията не винаги е погрешен извод. Това, което дефинира характера на проекцията не е истинността или фалшивостта на онова, което е проектирано, а операцията, която се състои в изнасяне навън на тези съдържания. Детето придобива жестокия опит на зависимост от  настроенията на майката. То завинаги жертва своята способност да приема или да отгатва.

Изложената на опасност цялост на Аза се реализира било чрез фантазма, давайки възможност за артистично творчество в бъдеще, било чрез познанието следствие на твърде силна интелектуализация. Но сублимациите разкриват своята неспособност да играят балансираща роля, понеже пациентът остава затруднен в своя любовен живот. В тази област раната поражда отново скръб. Мъртвата майка възкръсва и разтваря всички постигнати сублимации, които не се унищожават, a временно биват блокирани. Разочарованието на обекта или на Аза слагат край на опита като остава чувството за провал и неспособност. Пациентът има чувството, че някакво проклятие тегне над него- проклятието на мъртвата майка, която го държи като затворник. Скръбта, която е  нарцистично чувство се появява на повърхността. Тя е страдание по ръба на раната, което съпътства всяка инвестиция, подхранваща поради загубата на гърдата омразата и еротичната възбуда. Психичната скръб ни прави неспособни да мразим, да обичаме, да се наслаждаваме, макар и мазохистично, и дори да мислим. Съществува само чувството на пленничество, което лишава Аза от него самия и го свързва с една непредставима фигура. В крайна сметка обектите на пациента остават винаги на границата на Аза, нито напълно в него, нито напълно извън него. Причина за това е мъртвата майка, която е в центъра на Аза.

В анализата на такива случаи, зад вечните оплаквания от лошотията на майката, нейното неразбиране или ригидност, аз доловявах тяхната защитна функция- срещу интензивна хомосексуалност. Женска хомосексуалност и при двата пола, понеже при момчето става дума за женската част от психиката, която често търси компенсация от бащата. Но аз продалжавах да се питам защо все още ситуацията беше актуална. Зад оплакванията от майката се появяваше сянката на нейното отсъствие. И така, аз си представих ситуацията по съвсем различен начин. Мъртвата майка е отнесла заедно с дезинвестицията, на която е била обект, основната част любов, която тя е инвестирала преди своя траур: своя поглед, тон на гласа, аромат, спомени за ласки. Загубата на психичен контакт е довел до изтласкване на мнестичната следа за нейния допир. Тя е погребана жива, но гробът й е изчезнал. От тази гл.т. сега смятам, че holding , за който Уиникот говори обяснява чувството на главозамайващ удар, което изпитват някои от нашите пациенти. Тук откривам връзка с опита на психично изнемогване- това, което е припадъкът за физическото тяло. Осъществила се е първична идентификация с мъртвата майка и трансформация на позитивната идентификация в негативна, т.е. идентификация с празнотата останала след дезинвестирането, а не идентификация с обект. Когато някой нов обект се опитва да запълни тази празнота тя се изпълва и понякога се проявява чрез халюцинации за мъртвата майка.
Всичко около това ядро се организира в преследването на три цели:
•    Да свърже Аза с живота: чрез омразата към обекта, чрез търсенето на възбуждащо удоволствие, чрез търсенето на усещания.
•    Да оживее  отново мъртвата майка: да я заинтригува, разсее, да я накара да се усмихва, да върне желанието й за живот.
•    Да си съперничи с обекта на траура в преждевременната триангулация.

Ледената любов и нейните превратности
Гърдата, Едипа, примитивната сцена

Амбивалентността е една характерна черта за инвестициите на депресивните личности. Когато описах афективното дезинвестиране, чието следствие е омразата, не направих пълно описание. Това, което е най- важно да се разбере е, че неспособността да обичаш не произтича от амбивалентноста и следователно от омразата. Онова, което се случва най-напред е, че тази любов замръзва чрез дезинвестирането. Обектът е консервиран от студа. Дезинвестирането е връщане на на инвестициите, извършвано съзнавано или предсъзнавано. Изтласканата омраза е резултат от разпадането на връзката, отслабваща еротичната либидна инвестиция, имаща като следствие освобождаването на деструктивните инвестиции. Приемайки обратно тези инвестиции, обектът вярва, че ще ги върне в Аза,  неспособен да ги инвестира в друг обект, заместващ обект, не знае, че е оставил своята любов към обекта да попадне в тъмницата на първичното изтласкано. Съзнателно той смята, че неговият резерв любов е недокоснат, на разположение за друга любов. Той се смята за готов да инвестира нов обект, показва се способен да обича и ако успее се чувства обичан. Предполага, че първичния обект не се интересува повече от него.  В действителност, той ще се срещне с невъзможността да обича, не само поради амбивалентността, но и поради факта, че неговата любов е ипотекирана при мъртвата майка. Той е богат, но не може нищо да даде, въпреки своята щедрост, понеже не разполага със своето богатство. Никой не му е отнел афективната собственост, но той няма достъп до нея.

По време на трансфера защитната сексуализация, налице до момента, имаща прегенитален и интензивен характер, спира внезапно и аналитикът вижда как неговия сексуален живот се изпарява. Според него това не се дължи на инхибиция или загуба на сексуален апетит: Просто никой не е желан.

Спрени в своята способност да обичат, хората под властта на мъртвата майка желаят само автономия. Така за да се спасят от самотата те променят нейния знак- от отрицателен в положителен. Тя се превръща в бягство, става търсена. Пациентът се закрепостява. Превръща се в собствената майка

Това студено ядро лишава от чувствителност; пациентите чувстват студа в себе си. Тези пациенти могат да имат повече или по-малко задоволителен професионален живот, женят се, имат деца. Но повторението на конфликтите води до провал на тези две сфери от живота: да обичаш и да работиш. Професията, дори когато е много инвестирана става измамливо привлекателна и партньорските връзки са съпътствани от дълбоки смущения в сексуалността и афективната комуникация.

Дори ако Едипа е достигнат или преминат, комплексът на мъртвата майка го превръща в драматичен. Фиксацията в майката ще попречи на момичето да инвестира имагото на бащата без да бъде застрашено от загуба любовта на майката или ако любовта към бащата е изтласкана, няма да успее да избегне трансфера върху имагото на бащата на важна част от характеристиките проектирани върху майката. Момчето проектира върху майка си едно имаго, твърде подобно на имагото на фаличната майка. Бащата е обект на хомосексуалност, което го превръща в недостъпен образ, победен от фаличната майка. При всички случаи има регрес в аналността. Пациентът се съпротивлява срещу регрес в оралността, където мъртвата майка се завръща понеже комплексът на мъртвата майка и метафоричната загуба на гърдата съвпадат. Открива се също и защита от реалността, когато фантазъм и реалност се сблъскат; тогава се появява силна тревожност. Субективно и обективно давят усещането за психотична заплаха. Това ще рече, че на пациента психоанализата се стреми да помогне да разбере повече другия отколкото самия себе си.

Решението е да се открие в прототипа на Едипа, в символичната матрица кое позволява да се конструира ядрото на комплекса. Така комплексът на мъртвата майка разкрива своята тайна: фантазията за първичната сцена, която е изоморфния фантазъм на Едипа. Настоявам върху фантазията за първичната сцена, за да се разгранича от позицията на Фройд, така както е изложена в “Човекът вълк”. Онова, което е важно в първичната сцена не е в присъствието, а точно обратното- в отсъствието, когато тя се разиграва.

Фантазията за първичната сцена е от голямо значение понеже в случая това е  среща с играта на два обекта, която е в противоречие с мнестичните следи във връзка с комплекса на мъртвата майка.  Тези мнестични следи са били силно изтласкани чрез дезинвестирането на майката.

От една страна детето си дава сметка за дистанцията, която го разделя от майката. Тя го кара да изпитва силен гняв поради невъзможността да осъществи контакт. От друга страна то се чувства неспособно да събуди своята мъртва майка, да й вдъхне живот. Но, този път, вместо съперникът да е обекта на майчиния траур се появява трети, който е способен да я върне към живота. Това е ситуация, която реактивира загубата на нарцистичната омнипотентност и събужда чувството на неизмерима либидна слабост. Реакцията на детето ще се състои в серия последствия, които могат да се появят поотделно или по групи:

• Преследващата фантазия и гневът към двата обекта, формиращи се в ущърб на детето.
• Класическата интерпретация на първичната сцена като садистична сцена, в която майката страда от насилието на бащата.
• Алтернираща идентификация с имагото на бащата и на майката: с мъртвата майка- последствията биха били еротична възбуда от садо-мазохистичен тип; с бащата-агресивен спрямо мъртвата майка- некрофилни фантазии. Най-често пациентът минава, според ситуацията от едната в другата идентификация.
• Еротична и агресивна делибидинизация на първичната сцена, следствие от активна интелектуална дейност. Възстановява се нарцистичното всесилие за сметка на либидното задоволяване. Друго решение: артистично творчество, съпътствано от фантазия за самодостатъчност.
• Отрицание на всички фантазии, силно инвестиране на отрицанието на всичко, което се отнася до сексуалността. Фантазията за първичната сцена се превръща в основа на психичния живот на пациента, която покрива комплекса на мъртвата майка. Тя се развива в две посоки: напред и назад.

Напред: приемането на Едипа, който ще бъде преживян според схемата: защитни механизми срещу страха от фантазията за първичната сцена. Трите фактора: антиеротизъм, т.е. омразата, хомосексуалност и нарцисизъм ще обединят своите поcледствия и Едипа ще бъде зле преживян. Назад: връзката с гърдата ще стане обект на нова радикална интерпретация. В едно второ време тя ще придобие ново значение. Това е една нито задоволяваща, нито задоволена гърда. Става дума за лоша гърда, която дори когато дава е отсъстваща. Или, ако мога така да се изразя: фалшива гърда, принадлежаща на фалшив Аз, хранеща фалшиво бебе. “Никога не съм бил обичан” става новия девиз и потвърждението на този девиз ще бъде търсено в любовния живот. Пациентът е в тежък траур и метафоричната загуба на гърдата не може да бъде превъзмогната.

Любов е една дума, която всеки използва, дума, която е едновременно твърде обща и вълшебна, бедна и богата, банална и учудваща, но преди всичко съдържаща и сенки и светлина.

Казват, че номадите в Сибир имат много и различни думи: точни, адаптирани и чувствителни, за да кажат “сняг”. За да отбележат всеки негов аспект, особеност и качество. Снегът, който очакват, този, който ще завали всеки момент, който пада нежно и леко, този, който наближава, носен от вятъра на Севера, този който е в лоното на нощта или на вечерта, този от миналата седмица, от моналия сезон, този на бащината смърт или на раждането на едно дете.
За тези, които живеят в пустинята думата “пясък” може да бъде изразена с безкрайно много нюанси, за онези, които ловят риба в Индийския океан думите обозначаващи вода, да я търсят да й говорят, да я пият, да се къпят с нея, да отглеждат растения или да се спускат в нейните дълбини имат многобройни варияции.

В нашия език думата “любов” е дума често използвана за да се обозначат твърде различни чувсва: “Обичам жена си, котката…” или “Не обичам твоите родители, но обичам факта, че са те създали и отгледали.” Това е една дума “хамелеон”, която може да погълне всички нюанси на любовните чувства. Тези на раждащата се любов и дори на предхождащите любовта чувства; когато не знаем все още, че обичаме; тези на заслепяващата любов, на удолетворяващата, на силната или несбъдната любов; безкрайните измерения на любовта, която е пред своя край, шепотът и дъха на спомените, на любовната носталгия, тези на съжалението или омразата. Да, на омразата също. Когато наранената любов се превърне във враждебност, в огорчение или във вътрешно усещане за разрушителен вятър, способен да унищожи всичко по пътя си.

Ако срещнете тази дума в контекста на една връзка, не се колебайте да я оцените, приемете, да се опитате да я разберете, дори и да рискувате да страдате…или просто се страхувате…

Но когато обичаме, ние често отричаме, изразявяме любовта си с шептене и песни, поеми и тишина, натоварена с емоции, с различни интонации, с погледи, жестове, с особено внимание. Извайваме я с шушукане, понякога дори и с викове. Съгласуваме я сдруги думи, с прилагателни, наречия, с други глаголи…Ласкаем я с копнежи, пориви, ентусиазъм. Увеличаваме я със сънища и с фантазии. Понякога утвърждаваме съществуването й дори когато тя тежи толкова много в липсата….пресъздаваме я дори когато тя се отдалечава…пораждаме я във време на афективен глад, за да умилостивяваме вече настъпилата зима. Често я залъгваме, утешаваме и умоляваме, когато сме самотни..

Думата любов не говори винаги за любов, най-често обозначава очакване, желание, страст, необходимост, разочарование, фрустрация…. И все пак, ако срещнете думата “любов” в края на една среща или в една връзка не се колебайте да я “опитомите”, да се погрижите за нея, да я защитавате….тя съдържа безценни мечти и пориви.

Всеки ли има нужда от психолог?

Възлагайки си ролята на привилигированите събеседници на нашето душевно състояние, психолозите навсякъде промениха положението си.
Когато ние страдаме във всекидневния си живот, когато отношенията ни с хората, които обичаме се влошават, те могат да изглеждат като незаменим съюзник. Но всички ли сме потенциални пациенти? Нашите емоционални или афективни затруднения и нашият дискомфорт заслужават ли наистина да се спираме на работа с тях в продължение на месеци, дори години? За да се чувстваме по-добре, за да живеем добре, понякога са достатъчно естествени ресурси: приятелство, психична дисциплина, креативност…Нащият голям шанс днес е, че можем да избираме от кого и за какво да поискаме помощ. Тази статия може да ни помогне да направим своя избор.

Психологът- за кого и поради каква причина

Те са навсякъде!
Още по време на майчинството те дават съвети; в яслите се уверяват, че психомоторното ни развитие е добро; в училище полагат грижи да стимулират желанието ни да учим; потушават революциите на юношеството ни; съпътстват ни на работното място; учат ни как по-добре да общуваме с близките си; напътстват ни в затворите; придружават ни към смъртта…те са там, където земята трепери; на телефона са, когато ни измъчва тревога; в интернет, когато сме самотата ни обземе. Но също и във МВР за да помагат на полицаите, в телевизионните студия, за да ни успокояват; при анализационните фирми и производителите, за да изучават нашите вкусове и потребности. Не можем вече да им избягаме в кафенето- и там те предизвикват дебати. Нито в киното, където те са новите герои. Със сигурност 21-ви век ще бъде на психолозите или няма да го бъде.

Днес, никой вече не може да игнорира този ракурс. Малко тъга или дълбока депресия: идва неизбежно моментът в който се питаме “И ако отида?” Но пазете се крайности. Психолозите не са магьосници. Отговорите са в самите нас.

Преди някоколко години след срутване в Швейцарските Алпи, веднага бе изпратен спешен екип от психолози. Когато местните жители ги виждат, те се скрили. Объркани и смутени, психолозите се обърнали към свещеника на селището, за да разберат защо неговите миряни не желаят да говорят с тях. “Когато някой на се чувства добре, отговорил свещеникът, аз сядам до него и нищо не казвам.” С тази история Франсоа Рустанг, хипнотерапевт изобличава неуместната намеса. ”Реакцията на местните жители е пълна със здрав смисъл, аргументира се той. Те са осъзнали, че ще им се наложи да оплакват починалите с или без психолози.“
В епоха, в която моралното страдание често представя несправедливостта, би изглеждало, че се обаждаме на психолог веднага щом облак се появи на небето. Това е видно за онова, което разкрива патологията (големи депресии, психози, фобии..), но също и това, което е ново за “по-обикновенните” страдания- тъги и тревоги, свързани с раздяла или безработица, например….като че ли в миналото те не бяха “нормални” и изискваха професионална намеса за да бъдат преодолени.

Терапията за намиране на смисъла на своя живот

Психоаналитикът с тридесетгодишна практика Жан Мари Баптист е бил свидетел на прогресивна банализация на терапията “Аз видях превръщането на заявката на пациента от основана на истински симптом в иманентна заявка на пациенти, които са по-скоро нещастни отколкото болни, обяснява той. Днес консултираме все повече поради страдания причинени от екзистенциална дифузия и задачата ни е да се постигне по- добро самопознание, за да вземем живота си в ръце. “
Демократизацията на културата “пси” показва нейната еволюция, добавя психоаналитикът, но най-вече се увеличава “Увеличаващо се страдания, свързано с технизацията на обществото, в което живеем “. “Чувствам се празен” такива са думите, които психотерапевтът Рода Жамис чува най-често от устата на своите пациенти. “Те имат чувството,че не си принадлежат вече, че се задушават в една твърде противоречива рамка, че са в релси, от които не могат да избягат”, констатира тя.
Пометени от императивите на рентабилноста, с влошени традиции и социални контакти, много са тези, които се обръшат към един “пси” като търсят рамо на което да се облегнат, и ментор, които да им върне смисъла на тяхното съществуване. Консултирането не е (почти) вече табу. “Но сме на път да попаднем в противоположната ексцесия“, споделя психоаналитикът Филип Гримберт. Това ще рече да се отдадем на консумация на психологична помощ дори когато не е необходимо. Като че ли терапиите могат- и трябва- всичко да разрешат. Като че ли вече не можем да се справим по друг начин.

Кога да се консултираме?

“Никога нямаше да отида при психолог, ако около мен моите приятели не ми бяха говорили за своите терапии или анализи като за един задължителен преход, за да се опознаеш по-добре, разказва Карол, 36 години. Като ги слушах имах чувството, че пропускам нещо много важно. При мен всичко вървеше добре, но аз исках да узная повече за себе си. Започнах анализа и я “изоставих” в края на шестия месец- отегчавах се много като се слушах да разказвам баналности. …бих започнала отново някой ден само ако преживея нещо мъчително, само в този случай.”
Трябва ли да страдаме, за да преразгледаме своята история в контекста на анализа или на психотерапия. Как да знаем дали тази или онази трудност не би могла да бъде превъзмогната без един психолог? Има ли добри и лоши мотиви за консултация? “Нещата не могат да бъдат казани просто така, смята психиатърката и фамилен терапевт Силви Анжел. Не е същността на изпитанието, което трябва да се преодолее, онова, което детерминира дали е необходимо или не да се консултираме. По- скоро това е начина по който го чувстваме.”

Чувството да си блокирал, да си потопен от емоция или инвалидизиращо функциониране и да нямаш вече ресурси за да се справяш с ежедневието са сериозни индикатори които могат да пледират в полза на терапевтична намеса. Но от психолозите може да се изисква и конкретен съвет. “Един баща, който се пита как да подготви своите деца за предстоящ развод, майка, която се тревожи поради вероятноста осиновената й дъщеря да потърси един ден своята биологична майка. ….работата на психолога се свежда най-вече до насочване, отбелязва още Силви Анжел. Понякога, моята интервенция се свежда до един сеанс който позволява просто да се констатира, че всичко върви добре и всички си тръгват успокоени. Необходимо е да спрем да вярваме, че не бива да ходим при психолог, когато ситуацията е тежка или да се подложим на интензивна терапия или анализа в продължение на десет години без да имаме обективна необходимост.”

Други пътища на промяна?

Единственият въпрос на терапията трябва да бъде:
“Как, днес, бих могъл да съм по-добре?”

Всички интервюирани психолози са формални: психотерапията- каквато и да изберем- не е единствения добър отговор на трудностите, които срещаме през живота си. “Един
подходящ антидепресант, спортуване или пътуване са понякога по-ефикасни отколкото години на дивана”, провокира ни Филип Гримберт.
“Актуалната тенденция е да се развива интроспекция,  грижа за себе си, която да води към добър резултат.”добавя Франсоа Рустанг. “Аз прекарах последните четири години в анализа, споделя Ан, 31 години. Тя ми помогна, в смисъл, че успях да излекувам раните си, да изразя тъгата си, която ме задушаваше, да формулирам желанията си, които не ми се позволяваше да имам. Но също така аз имам чувството, че съм говорила много повече, отколкото да действам. Имаше един момент, в който дискурсът към който се придържах в мой живот е станал по-важен от самия ми живот.” За Франсоа Рустанг, “в много случаи, това завръщане в миналото фиксира пациента в нарцисизма и в оплакванията: той обвинява детството си, родителите, живота си и се отказва от собствения си капацитет за промяна.” или, единствения въпрос на терапията не трябва да бъде “Защо това ми се случва?”, а “Как, днес, бих могъл да съм по-добре?” Подобно на Франсоа Рустанг, Рода Жамис съжалява, че много психолози. “най-вече психоаналитиците”, оставят своите пациенти да се фиксират прекалено върху своите травми. “Това, което наистина е терапевтично, отбелязва тя, е да върнеш отново удоволствието и насладата от живота. “Както посвещаваме половин час на ден на дейност, която наистина харесваме-да пеем, да се разхождаме- или да се разтриваме от време на време. Още по-добре ако психологът е тук за да внушава, насочва, окуражава, оторизира. Но, в заключение, пациентът трябва да се сблъска със своите навици, за да поеме в нова насока. “Единствената възможност да се промениш, обобщава Франсоа Рустаг, е да се…..променяш” Това е същевременно много просто и много сложно.

За какво служи психологът? Отговори, получени на сайта psyhologies.com.

Eve- Lyne: ”Психологът, за мен, е като акушерката. Трябва да ми помогне да се родя и то по-бързо. “
NoLucky:” Аз съм на 17 и съм на психотерапия от две години. В началото смятах, че психологът беше решението на моите проблеми. Но с напредването на терапията си дадох сметка, че той е само огледало на аза и само отразява реалностите, които ние отричаме.”
Sasha: “Психологът е водата за жадния! Резервна възможност в случай на тежка ситуация. Успокоява ме знанието, че мога да намеря истински подръжник.”
Tobias: “Имам близки приятели и сплотено семейство. Не виждам какво повече може да бъде направено за мен от един психолог. Когато се разведох преди три години, всички те бяха до мен и ми помогнаха да преодолея това изпитание. Психолог не би могъл да ми помогне повече.”
Marine: ”За какво служи психологът? Той е за онези които нямат шанса като мен да правят  разходки в планината всеки уикенд. Без съмнение ще бъда малко саркастична, но за мен психологът е необходим на стресираните и безчуствени парижани.”
Hermenie: “Аз го виждам като капитан на кораба, прекосяващ морето на живота, за да перефразирам израза на Жак Саломе: посветител, следователно моя дефиниция. “