Шумът на колите нахлува от близките софийски булеварди, а воят на сирена сякаш ми напомня, че скоро ще чуя алармата на телефона. Протягам се и се обръщам на другата страна, не ми се става, полубудното ми съзнание се опитва да си спечели още малко сън. Но нещо не беше наред, това смътно усещане, което винаги искам да прогоня… вместо възглавницата си, усетих овчата кожа, а носът ми разпознава натрапчивата миризма, която дори и след старателно измиване си остава… осъзнавам, че шумът на града е бил сън, отглас от миналото… отпреди повече от 45 години…

Да, често ми казват, че съм щастливка да съм още жива и че трябва да продължавам да полагам усилия за оцеляването ни. Ценна съм за малкото останали, но това не прави по-лесна задачата ми да пропъждам мислите за безмислието. От паметта ми често излуват думи на един хуманист, който беше написал, че когато нищо друго не ти остава, трябва да се уповаваш на ценностите на самото оцеляване. Да, ама то наистина вече няма смисъл. За него имаше смисъл, дори и в нацистки лагер, но в един свят, който все пак си остава на мястото. За младите също май има смисъл, понеже те не познаваха стария. .. Не споделям тези мисли с останалите, но по погледите им разбирам, че и при тях се навъртат подобни.

Отдавна сме се разделили с голяма част не само от достойнството си, но дори и от спомените си за стария свят… бяха станали изтъркани клишета. Единственото, което се стараем да запазим са практическите знания на някогашната цивилизация… От времето преди метероита, ядрения колапс, вулкана, тъмнината, глада и жестокостта на новия ред. Твърде малко хора оцеляха, но понякога си мисля, че и това измъчено оцеляване на човешкия вид няма смисъл. То изважда от дълбините на душите ни най-тъмните и неподозирани дотогава съдържания, от всеки от нас.

Родените от нас – „свидетелите”, както ни наричат, рядко оцеляват. През първите години бяхме много амбицирани да предадем гените си и да съхраним и малкото познания, които могат да ни бъдат от полза. А това беше трудно. Нашето малко общество, което всъщност е по-скоро стадо, е съставено от избягалите от новия ред. Отхвърляме създадената в два града военизирана система и живеем като номади. Местим се понеже дърветата през зимата бързо свършват, а и трябва да се крием от патрулите.

След настъпването на глада и тъмнината нямахме никакви връзки с по-далечни територии и не знаехме дали и в други райони няма оцелели. Първите години живеехме с ентусиазъм, че ще се съберем, ще възстановим поне малка част от онова, което наричахме цивилизация, макар и без никакви технологични глезотии. С времето се научихме да бягаме. Бързо. Последните новини от стария свят гласяха, че само в нашата част на Европа и в континенталните части на Азия има сравнително незасегнати части. Дълго време се надявахме да срещнем хора, достатъчно на брой, за да се противопоставим на новия ред, но това не се случи. Срещахме ги под формата на кости, старателно оглозгани… Опитите ни да изпратим експедиция винаги завършват без успех, просто никой не се връща.

Новият ред бе създаден от мигрирали от Северна Африка групи, които се обединиха и създадоха една военизирана система, която им осигуряваше оцеляване благодарение на робския труд и плътта на пленниците от Европа. Иронично, нали… дори не си правим вече труда да обясняваме на младите защо е иронично.

Понякога си спомнях за смъртта, която видях и вече, от доста години, не потръпвам при тези спомени. Отдавна се бях разделила със зъбите, косата и децата, които бях родила. Трудно оцеляваме най-вече заради непознатите преди болести и нашествието на насекомите, които явно са станали преобладаващ вид. Професорът ентомолог наричаше това иронично…

Усещам нещо да се движи до мен, стряскам се и отворям очи, но вместо гигантската „нова” муха, виждам котка! Но котки вече няма, отдавна бяхме изяли последните! И тогава разпознавам себе си преди 45 години в огледалото, в моето легло съм, чувам монотонния звук на колите… Бях сънувала кошмар. Докато се опитвам да сваля с разтреперени ръце мократа от пот пижама се замислих дали това е просто кошмар…