Да недоволстваме и плюем държавата, обществото, шефовете си и т.н. сякаш е национален феномен, с който дотолкова сме свикнали, че го приемаме за норма в ежедневните разговори, в медиите и в нагласите си. Дали това се дължи на обществени, културни, икономически или традиционни за нашето общество феномени или просто се дължи на факта, че човекът като цяло е по-склонен да дава отрицателен вот за нещо, отколкото положителен? Интересен въпрос, чийто отговор си заслужава малко главоблъскане… Но друг път, сега аз ще се отдам на недоволстване на тема:

Липсата на социална интелигентност в обществото ни

Под социален код разбирам общоприети норми на поведение в социални ситуации. Ще анализирам няколко такива. На първо място е незачитането и липсата на общовалидна норма за лично пространство. Абе, ще го кажа по-простичко: имам предвид простащината. Не ви ли се е случвало, в някаква институция, например в банка, някой зад вас да седи толкова близо, че това да ви дразни? Социалната норма в случая е да си седи зад линията или ако няма такава да е на минимум 70 сантиметра от вас. Лично при мен раздразнението не се дължи на някаква параноя относно личните ми дела, просто смятам, че е редно останалите да спазват моето пространство, така както правя аз. Често подобни ситуации има в градски транспорт, на всякакви опашки и т.н. Понякога си мисля, че твърде много хора действат на принципа „и сам да съм, пак ще се бутам”. Неприятно, досадно и нехигиенично, да не говорим за ароматите и дъха, които се разнасят от някои наши „съграждани”, които по закона на всемирната гадост са най-склонни да се бутат, допират и любопитстват…

В този ред на мисли не може да се отмине нахлуването в личното пространство с разговори на висок глас, обикновено целящи говорещият да задоволи някакви необходимости на егото си като говори на теми, които явно трябва да впечатлят околните. Друга често срещана ситуация: да се водят лични спорове на публични места. Сякаш спорещите имат необходимост от публика, като изглежда, целта е околните да влязат в ролята на рефери в двубоя. Феномените се забелязват навсякъде (за щастие напоследък нетолерирани в доста среди, заведения и т.н.), обикновено темите се въртят около лични взаимоотношения, това какво е правил обектът снощи, как е прецакал някой и какво си е купил. Най-често изговорът е неправилен и разговорът, със явно наслаждение, се изпъстря със всякакви сочни изрази.

Следващото в моята „класация” е липсата на норма за обръщение и начина, по който се запознаваме. Как и кога да използваме „Вие” и „Ти” изглежда много трудна дилема, чието разрешение понякога е гротескно. Проявява се както на улицата, така и в националните медии. Ярък пример се открива сред продавачките, с обръщението към клиентите „Какво си търсиш?” (обикновено с прокрадващ се диалект). Или сред служителите в държавната администрация, в училищата и университетите…. и, разбира се в медиите, когато обръщението „Ти” нерядко се оказва парадоксален опит да се създава чувство на близост и откровенност, но остава на ниво фамилиарничене. Запознаването също в много случаи е предизвикателство за социалната интелигентност на българина. Дали да подадем ръка, само да се кимнем или да се целунем по бузата? Предполагам всеки може да се сети за ситуации, в които представянето на някой в даден контекст води до объркани и разнородни подходи: от сочно млясване по бузата до едва забележимо кимване… Мислете бе, хора, за всяка ситуация и среда си има някаква широка норма и е добре тя да се спазва.