Автор: Радостина Хлебарова  All rights reserved  

Когато чуем думата “мит”, ние се замисляме за нещо от миналото, което трябва да бъде съживено в даден исторически и социален контекст. Но митът не принадлежи на архаичните представи, той е живо настояще. Митът представлява своеобразно знание, преразказано в притчи и лишено от понятийно фиксиране. Срещаме го в нашия реален живот и без да осъзнаваме поддържаме живи много митични представи. В някои случаи митът е всеобщо притежание на всички култури, в други- определя основните предпоставки на човешкото отношение към света и към себе си като обуславя отделни традиции. В научните дискусии отдавна се спори за функцията на архаичния мит, за неговото допълнително, разширено понятие, поставящо въпроси за връзката на митовете с развитието на човека в филогенетичен и онтогенетичен план.

Особен интерес представляват митовете за произхода на живота и хората. Много народи (преди всичко африкански) вярвали, че първите хора не са познавали нито страданието, нито работата, нито смъртта. Те разбирали езика на животните и живеели в мир с тях. Следствие на някакво митично събитие този етап свършил и човекът станал такъв, какъвто го познаваме днес. В Африка, например, много от митовете за Рая с течение на времето са се превърнали в митове за произхода. Митът за Рая се среща почти навсякъде по света в по-проста или по-сложна форма. Най-характерен белег за тези митове е безсмъртието. Друг характерен белег е Небето, което е било много близо до Земята или че е било съвсем лесно достъпно. Когато било отделено от Земята, по един или друг начин, райският етап свършил. Преди грехопадението първичният човек се радвал на блаженство, на свобода, той имал възможност за изкачване на небето и лесно се срещал с боговете. Тези свободи и способности били изгубени заради падението (някакво митично събитие, предизвикало прекъсването на връзката между Земята и Небето), вследствие на което човекът прекъсва връзката си с Космоса и онтологически се променя собственото му положение.

В шаманизма- мистичен опит на архаичните общества- откриваме в чист вид носталгия по изгубения Рай, желание да се преоткрие състоянието на свобода и блаженство, воля да се възстанови връзката между Небето и Земята: да се премахне всичко променено в структурата на Космоса и в начина на живот на човека. Същият момент можем да открием в християнската мистика: християнството е изцяло доминирано от носталгията по Рая. Молитвата, отправена на изток, обръщането на изток е израз на тази носталгия. Същата райска символика можем да открием в ритуала на кръщаване. Кръщаването е символ на влизане в Рая, така както смъртта въвежда мъчениците в Рая. Съществуват и други подобни черти в почти всички равнища на християнския религиозен живот. Пейзажът в манастирските градини олицетворява земния Рай. Ограждащият Рая и пречистващ, според християнската символика, огън е важен елемент. Господството над огъня, преминаването през него са белези, че човешкото положение е променено.( За примитивните хора, както и за всяко общество, вярващо в съществуването на свръхестествени същества, духовете се отличават от човеците по това, че са “негорливи”.) Както за християнството така и за архаичните митове настоящето за човека е резултат от греха и от падението. Следователно, за да се промени, човекът трябва да се върне назад във времето, за да се озове отново в Рая. Шаманът, например, постига това завръщане чрез подражание на духовете. В християнската мистика съществува аналогично положение: само пречистената чрез огъня душа след смъртта прониква в Рая.

Току- що посочените аналогии показват, че както за първобитните хора, така и за християнските светци и теолози мистичният екстаз е едно завръщане в Рая, което се изразява в пълното премахване на времеви- пространствения континиум и в преоткриване на първичния човек. Подробният анализ на архаичните митове, легенди и ритуали на християнската мистика ни дават богат материал за анализ и интерпретации.

Психоанализата и дълбинната психология използват сравнението на различни цивилизации и анализ на културното им наследство, за да стане по-достъпна част от човешката психика. Психичният живот на човека има история и следователно не може да бъде напълно изяснен с проучването на настоящето му състояние. Прибягвайки до термините на архаичната мисъл, Фройд разглежда стадият преди раждането или периодът до отбиването на кърмачето като “Рай”, след който настъпва “прекъсване”, станала е някаква “катастрофа” (детска травма), така че тези първични събития остават определящи за човешкото съществуване. Следователно психоанализата разглежда болният като измъчван от травма в детството, забравена или недостигнала изобщо до съзнанието му.

Като вземем предвид и света на архетиповете на Юнг, разглеждани от него като предшественици на индивидуалната психика, разбираме в най- общи линии задачата на аналитичната терапия: въвеждане в терапията както историческото, така и индивидуалното време. Тя се състои във “връщане назад”, за да се възобнови кризата, да се преживее отново психическата травма, за да бъде осмислена и осъзната. Тази практика би могла да се изрази и с термини, заимствани от архаичните идеи: лечението се изразява в започване отново на съществуването, тоест да се повтори раждането, за да се превърне пациентът в съвременник на “началото”, което е имитация на идеалното начало- космогонията. Благодарение на архаичното схващане за цикличното време повторението на космогонията не е представлявало трудност на равнището на архаичната мисъл (например митовете за повторното раждане). Но за севременния човек целият личен “първичен опит” може да бъде този от собственото детство.

Следователно, очевиден и напълно разбираем е паралелът между съня- в индивидуален план, и мита- във филогенетичен план. В този смисъл, за Фройд митът е част от потъналия в миналото и несъзнаваното детски душевен живот. Чрез анализа -анализа на митовете от много изследователи: Брюл; Фройд; Ранк; Абрахам; Фром; Леви- Строс; Елиаде; и др.- психоаналитичният подход се потвърждава. Почерпеното от индивидуалната психология познание за богатия несъзнателен душевен живот се преоткрива в преданията, религиозните вярвания, култовете, традициите на предшествениците ни. Фундаменталните конфликти на детската психика, амбивалентното отношение към родителите (пр. “семейният роман”, мотива за инцеста, ”братоубийството”; “правото бащата да убива децата си” и др.) са главните мотиви в митическите предания.

В човешката култура потребността от създаване и разказване на митове вероятно се е активирала с отказа от реални удолетворения и необходимостта от компенсация под формата на митология. Този отказ, който психоанализата схваща като “филогенетичен контрагент” на психичното изтласкване, подтиква човешката фантазия към подобни преобразувания. Вярата в истинността на мита (особенно в религиозните вярвания), отразява неговия произход от отказаната действителност и осъществяване на първичните желания. Тази действителност се разкрасява и търпи развитие в мита и според постулата на Фройд прави възможно културното развитие на човека. Психоанализата реконструира отначало съзнателно пожеланото, след това забраненото и само в митическата фантазия изопачено, и отново допуснато до съзнанието реализиране на желанието- задоволяване на нагона, чието реално потискане е дало първия тласък към митотворчество.

В преданията на много народи представата за първата човешка двойка са свързани с фантазията за инцеста. Тези митове всъщност ни срещат със символно преоблечени сексуални теории за зачеването, раждането и произхода. Първата човешка двойка по необходимост е доведена до инцест. За детето тези световни родители са символ на собствените родители и чрез инцеста в мита то “оправдава” собствените си сексуални нагони и ги “задоволява”.

По аналогия с други митове Ото Ранк тълкува символно преобърнат библейския разказ за Адам и Ева. Дори в наличния текст,според него се долавя мотива за инцестта, тъй като Ева е произлязла от Адам. Инцестното отношение се изобразява чрез символиката на змията- един от най- често срещаните мъжки сексуални символи. Според Ото Ранк, символиката на змията отначало е служела като израз на инцестната връзка, а по-късно- на отвращението от нея. Тази символика е типична за изобразяването на половото общуване (чрез змията) на баща и дъщеря. Откриваме го в гръцките митове – Зевс и Персефона; мита за Прометей; германската митология;.

При грехопадението е престъпена също и забраната за гледане на майчините гениталии. След като е опитал плодовете от дървото на познанието, Адам “проглежда” и вижда голата Ева- майка си и е прогонен от Бог – бащата. Като наказание за извършеното престъпление често се среща мотива за кастрацията (Афродита възниква от отрязания пенис на Кронос; мита за Озирис и Нефтида; някои митове за произхода имат за основа мотива за кастрацията; “отзвук” на този мотив срещаме в появата на Ева от отрязанато ребро на Адам, както и отсичането на главата на съперника в митовете и приказките; и др.). Следователно от мита за грехопадението следва, че кастрацията на мъжа води до възникване на жената, а това тълкуване естествено се свързва със страха от кастрация и с инфантилната детска представа, че женските полови органи са възникнали след отрязването на мъжките като следствие от наказание.

Друг мотив, на който Ранк обръща внимание в тези митически предания е връчването на “оплождащата ябълка”, което свързваме с инфантилните представи за оплождане, чрез ядене (на много места езикът се схваща като изображение на фалоса.) В много предания, за разлика от библейския мит, змията се представя като пазител на плода- ябълката. В този смисъл мотивът за змията не се свързва с изкусител или съблазнител, а със значението на бащата като ревностно охраняващ своята дъщеря.(пр.: митовете за Тобиас; за Йетро; за Тамар;)

Според много автори, почти всички митове могат да се разглеждат като митове за сътворението и по- късно, етически обагрени, те стават основа на религиите. Архаичната представа на човека за произхода е тясно свързана с идеята за преходността на човешкия живот. Мотивът за живата вода, който се свързва със страха на бащата от старостта, съответно и от изместване или убийство от сина е свързан, с мотива за мъртвата вода- оплождащите ябълки се превръщат в смъртоносни. Тук се открива връзка с обстоятелството, че ранното запознаване със сексуалните “тайни” води до страх у детето, аналогичен на страха от смъртта.

Ключовото понятие в теорията на Фройд е инцестната привързаност към майката. Без да се навлиза в подробности, в контекста на разтълкуването на митическите предания, може да се отбележи връзката на много култове с култа към майката, като част от Едиповия комплекс. Такива култове са култа към земята- майка, (пр. обичая за плодородие- да се извършва коитус на разораната нива, трансформиран по- късно на някои места в търкаляне в полето;) и култа към Девата. Рода, земята, и водата могат да се превърнат в представители на майката. В Едиповия комплекс Фройд вижда един от главните източници на съзнанието за вина, което от своя страна става причина за редица психични разстройства и в по-широк план става причина за появата на религията, морала и нравствените норми.

Днес един от основните и най- масовите производители на митологически мотиви е кинотo, което може да бъде разгледано като задоволяващо необходимостта на съвременния потребител от възпроизвеждане на митове, заместващи неудолетворените потребности. В по- осъвременена и адекватна форма, митологически мотиви могат да бъдат открити в почти всички продукти на развлекателната индустрия- например в произведения преди няколко години американски филм “Тhe Matrix”(1999). На първо място прави впечатление връзката на идеята за “Матрицата” с платоновата идея за неистинския свят, в който живеем като свят на сенки, образ, подобие на света на идеите, който е изначален.

Появата на героя на Киану Рийвс- Нео е предсказана от Оракула (мотивите за предсказанията са символно преобразувание на съня). Това е символно изтласкан митологически мотив за предупреждаването на властващия враг (бащата) за появата на героя (сина), който ще застраши неговото господство. В митологията целта на мита е да замени първоначалните обекти и да сублимира отношението към тях в културно значими дела. Ако приемем филма, (като имаме предвид стереотипната сюжетна роля на “героя”), то можем да приемем, че и тук отстраняването на пречещия баща е сублимирано в убийството на опасните врагове (агентите на машините, които са подчинили човешката цивилизация). След преодоляването на много трудности и извършването на героични дела героят отстранява съперника (бащата) и става възможно възстановяването на статуквото (чрез обладаване на майката- завръщане в родната земя, освобождаване на родните градове). Чрез мотива за съживяването на героя смъртта става нещо илюзорно. По този начин в него се открива концепцията за раждането като първото героично дело.