Преводен материал
“Psychologie” Magazine

Всеки ли има нужда от психолог?

Възлагайки си ролята на привилигированите събеседници на нашето душевно състояние, психолозите навсякъде промениха положението си.
Когато ние страдаме във всекидневния си живот, когато отношенията ни с хората, които обичаме се влошават, те могат да изглеждат като незаменим съюзник. Но всички ли сме потенциални пациенти? Нашите емоционални или афективни затруднения и нашият дискомфорт заслужават ли наистина да се спираме на работа с тях в продължение на месеци, дори години? За да се чувстваме по-добре, за да живеем добре, понякога са достатъчно естествени ресурси: приятелство, психична дисциплина, креативност…Нащият голям шанс днес е, че можем да избираме от кого и за какво да поискаме помощ. Тази статия може да ни помогне да направим своя избор.

Психологът- за кого и поради каква причина

Те са навсякъде!
Още по време на майчинството те дават съвети; в яслите се уверяват, че психомоторното ни развитие е добро; в училище полагат грижи да стимулират желанието ни да учим; потушават революциите на юношеството ни; съпътстват ни на работното място; учат ни как по-добре да общуваме с близките си; напътстват ни в затворите; придружават ни към смъртта…те са там, където земята трепери; на телефона са, когато ни измъчва тревога; в интернет, когато сме самотата ни обземе. Но също и във МВР за да помагат на полицаите, в телевизионните студия, за да ни успокояват; при анализационните фирми и производителите, за да изучават нашите вкусове и потребности. Не можем вече да им избягаме в кафенето- и там те предизвикват дебати. Нито в киното, където те са новите герои. Със сигурност 21-ви век ще бъде на психолозите или няма да го бъде.

Днес, никой вече не може да игнорира този ракурс. Малко тъга или дълбока депресия: идва неизбежно моментът в който се питаме “И ако отида?” Но пазете се крайности. Психолозите не са магьосници. Отговорите са в самите нас.

Преди някоколко години след срутване в Швейцарските Алпи, веднага бе изпратен спешен екип от психолози. Когато местните жители ги виждат, те се скрили. Объркани и смутени, психолозите се обърнали към свещеника на селището, за да разберат защо неговите миряни не желаят да говорят с тях. “Когато някой на се чувства добре, отговорил свещеникът, аз сядам до него и нищо не казвам.” С тази история Франсоа Рустанг, хипнотерапевт изобличава неуместната намеса. ”Реакцията на местните жители е пълна със здрав смисъл, аргументира се той. Те са осъзнали, че ще им се наложи да оплакват починалите с или без психолози.“
В епоха, в която моралното страдание често представя несправедливостта, би изглеждало, че се обаждаме на психолог веднага щом облак се появи на небето. Това е видно за онова, което разкрива патологията (големи депресии, психози, фобии..), но също и това, което е ново за “по-обикновенните” страдания- тъги и тревоги, свързани с раздяла или безработица, например….като че ли в миналото те не бяха “нормални” и изискваха професионална намеса за да бъдат преодолени.

Терапията за намиране на смисъла на своя живот

Психоаналитикът с тридесетгодишна практика Жан Мари Баптист е бил свидетел на прогресивна банализация на терапията “Аз видях превръщането на заявката на пациента от основана на истински симптом в иманентна заявка на пациенти, които са по-скоро нещастни отколкото болни, обяснява той. Днес консултираме все повече поради страдания причинени от екзистенциална дифузия и задачата ни е да се постигне по- добро самопознание, за да вземем живота си в ръце. “
Демократизацията на културата “пси” показва нейната еволюция, добавя психоаналитикът, но най-вече се увеличава “Увеличаващо се страдания, свързано с технизацията на обществото, в което живеем “. “Чувствам се празен” такива са думите, които психотерапевтът Рода Жамис чува най-често от устата на своите пациенти. “Те имат чувството,че не си принадлежат вече, че се задушават в една твърде противоречива рамка, че са в релси, от които не могат да избягат”, констатира тя.
Пометени от императивите на рентабилноста, с влошени традиции и социални контакти, много са тези, които се обръшат към един “пси” като търсят рамо на което да се облегнат, и ментор, които да им върне смисъла на тяхното съществуване. Консултирането не е (почти) вече табу. “Но сме на път да попаднем в противоположната ексцесия“, споделя психоаналитикът Филип Гримберт. Това ще рече да се отдадем на консумация на психологична помощ дори когато не е необходимо. Като че ли терапиите могат- и трябва- всичко да разрешат. Като че ли вече не можем да се справим по друг начин.

Кога да се консултираме?

“Никога нямаше да отида при психолог, ако около мен моите приятели не ми бяха говорили за своите терапии или анализи като за един задължителен преход, за да се опознаеш по-добре, разказва Карол, 36 години. Като ги слушах имах чувството, че пропускам нещо много важно. При мен всичко вървеше добре, но аз исках да узная повече за себе си. Започнах анализа и я “изоставих” в края на шестия месец- отегчавах се много като се слушах да разказвам баналности. …бих започнала отново някой ден само ако преживея нещо мъчително, само в този случай.”
Трябва ли да страдаме, за да преразгледаме своята история в контекста на анализа или на психотерапия. Как да знаем дали тази или онази трудност не би могла да бъде превъзмогната без един психолог? Има ли добри и лоши мотиви за консултация? “Нещата не могат да бъдат казани просто така, смята психиатърката и фамилен терапевт Силви Анжел. Не е същността на изпитанието, което трябва да се преодолее, онова, което детерминира дали е необходимо или не да се консултираме. По- скоро това е начина по който го чувстваме.”

Чувството да си блокирал, да си потопен от емоция или инвалидизиращо функциониране и да нямаш вече ресурси за да се справяш с ежедневието са сериозни индикатори които могат да пледират в полза на терапевтична намеса. Но от психолозите може да се изисква и конкретен съвет. “Един баща, който се пита как да подготви своите деца за предстоящ развод, майка, която се тревожи поради вероятноста осиновената й дъщеря да потърси един ден своята биологична майка. ….работата на психолога се свежда най-вече до насочване, отбелязва още Силви Анжел. Понякога, моята интервенция се свежда до един сеанс който позволява просто да се констатира, че всичко върви добре и всички си тръгват успокоени. Необходимо е да спрем да вярваме, че не бива да ходим при психолог, когато ситуацията е тежка или да се подложим на интензивна терапия или анализа в продължение на десет години без да имаме обективна необходимост.”

Други пътища на промяна?

Единственият въпрос на терапията трябва да бъде:
“Как, днес, бих могъл да съм по-добре?”

Всички интервюирани психолози са формални: психотерапията- каквато и да изберем- не е единствения добър отговор на трудностите, които срещаме през живота си. “Един
подходящ антидепресант, спортуване или пътуване са понякога по-ефикасни отколкото години на дивана”, провокира ни Филип Гримберт.
“Актуалната тенденция е да се развива интроспекция,  грижа за себе си, която да води към добър резултат.”добавя Франсоа Рустанг. “Аз прекарах последните четири години в анализа, споделя Ан, 31 години. Тя ми помогна, в смисъл, че успях да излекувам раните си, да изразя тъгата си, която ме задушаваше, да формулирам желанията си, които не ми се позволяваше да имам. Но също така аз имам чувството, че съм говорила много повече, отколкото да действам. Имаше един момент, в който дискурсът към който се придържах в мой живот е станал по-важен от самия ми живот.” За Франсоа Рустанг, “в много случаи, това завръщане в миналото фиксира пациента в нарцисизма и в оплакванията: той обвинява детството си, родителите, живота си и се отказва от собствения си капацитет за промяна.” или, единствения въпрос на терапията не трябва да бъде “Защо това ми се случва?”, а “Как, днес, бих могъл да съм по-добре?” Подобно на Франсоа Рустанг, Рода Жамис съжалява, че много психолози. “най-вече психоаналитиците”, оставят своите пациенти да се фиксират прекалено върху своите травми. “Това, което наистина е терапевтично, отбелязва тя, е да върнеш отново удоволствието и насладата от живота. “Както посвещаваме половин час на ден на дейност, която наистина харесваме-да пеем, да се разхождаме- или да се разтриваме от време на време. Още по-добре ако психологът е тук за да внушава, насочва, окуражава, оторизира. Но, в заключение, пациентът трябва да се сблъска със своите навици, за да поеме в нова насока. “Единствената възможност да се промениш, обобщава Франсоа Рустаг, е да се…..променяш” Това е същевременно много просто и много сложно.

За какво служи психологът? Отговори, получени на сайта psyhologies.com.

Eve- Lyne: ”Психологът, за мен, е като акушерката. Трябва да ми помогне да се родя и то по-бързо. “
NoLucky:” Аз съм на 17 и съм на психотерапия от две години. В началото смятах, че психологът беше решението на моите проблеми. Но с напредването на терапията си дадох сметка, че той е само огледало на аза и само отразява реалностите, които ние отричаме.”
Sasha: “Психологът е водата за жадния! Резервна възможност в случай на тежка ситуация. Успокоява ме знанието, че мога да намеря истински подръжник.”
Tobias: “Имам близки приятели и сплотено семейство. Не виждам какво повече може да бъде направено за мен от един психолог. Когато се разведох преди три години, всички те бяха до мен и ми помогнаха да преодолея това изпитание. Психолог не би могъл да ми помогне повече.”
Marine: ”За какво служи психологът? Той е за онези които нямат шанса като мен да правят  разходки в планината всеки уикенд. Без съмнение ще бъда малко саркастична, но за мен психологът е необходим на стресираните и безчуствени парижани.”
Hermenie: “Аз го виждам като капитан на кораба, прекосяващ морето на живота, за да перефразирам израза на Жак Саломе: посветител, следователно моя дефиниция. “