Автор: Радостина Хлебарова  All rights reserved  

Работата на английския педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът заема особено място в детската психоанализа със своята оригиналност, богат практичен опит и стремеж да направят теоретичните схващания достъпни за неспециалистите. Неговите радиопредавания по BBC, посветени на детското развитие, имат силно влияние върху родителите. По-голямата част от текстовете на тези предавания са публикувани и се радват на широк интерес. (На български беседите са публикувани в книгата  “Детето, семейството и външния свят”.)

Сред своите колеги, последователи и читатели Уникът е известен със своята оригиналност и чувство за хумор. На една конференция той заявява: “Такова нещо като бебе всъщност не съществува.” т.е. има бебе и майка -  това лаконично изречение показва насоката на теоретичните му търсения и клиничните изследвания, които имат за цел реконструиране на психичната динамика на детето през ранното детство като акцентът е върху връзката между майката и бебето. Макар че Уиникът не се радва на популярността на Фройд и не заема централно място в курсовете по детска психология така както например Ана Фройд, Мелани Клайн или Боулби, той оказва значително влияние върху психоаналитичната практика, особено в САЩ.

Уиникът е роден през 1896 г. в Плимут, Англия и расте в стабилно и щастливо семейство “…обожаван от родителите и от двете си по-големи сестри.” На 16 години Уиникът решава да учи медицина като този избор е тясно свързан с неговия стремеж към независимост. В следствие на злополука, която го кара да се чувства зависим от околните, той окончателно избира професията си. “Не можех да си представя, че през целия си живот ще трябва да завися от лекарите. Най-доброто за мен беше самият аз да стана лекар.” Първоначално Уиникът учи биология в Кембридж като по същото време усилено тренира лека атлетика. Спортните му постижения са възпрепятствани от началото на Първата Световна война, по време на която той е стажант-хирург. Уиникът довършва обучението си в Лондон и започва работа като педиатър в детска клиника, в която работи с около 60 000 бебета и техните семейства.

Педиатричната практика и трудовете на Фройд пораждат интереса му към психоанализата. Джеймс Страчи започва неговата лична анализа, която продължава около 10 години. През 1935 година Уникът получава своята диплома от Британския Психоаналитичен Инстититут и започва анализа с Джоан Ривиер- сподвижничка на Мелани Клайн. Избран от Мелани Клайн да анализира сина й Ерик, Уиникът става част от кръга на психоаналитичката, с която има близка приятелска връзка, траеща до края на живота й. Той не се придържа стриктно нито към клайнианската теория нито към Фройдовите идеи. Английският педиатър възприема и трансформира възгледите на Фройд и Клайн. Той приема възгледа на Мелани Клайн за значението на ранно-детските фантазии, но според него детското развитие не би могло да бъде разбрано без да се отдаде внимание на неговото реално обкръжение и поведението на майката. За разлика от Фройд, Уиникът не вижда човешките емоции като продукт само на примитивни сексуални нагони и едиповия комплекс като централен за детското развитие. “Психоанализата е насочила цялото си внимание към инстинкта и неговото сублимиране. Важно е да се помни, че съществуват съществени механизми на обектни отношения, които не са детерминирани от нагона.”

Работата с евакуирани деца в края на втората световна война среща Уникът със социалната работничка Клер Британ- тяхната връзка поставя края на първия, неуспешен брак на педиатъра и дава началото на щастлива връзка, траеща до края на живота му. От своята втора съпруга Уникът получава много подкрепа, мотивация и грижи. Тя е всеотдайна в своята работа с деца в неравностойно положение (получава орден на Британската империя за своя принос), притежава способност да балансира своя импулсивен съпруг и се грижи за неговото влошено здравословно състояние.
По време на пътуване през 1969 година Уиникът получава тежка сърдечна криза. В едно свое писмо той пише,че би искал да успее да се прибере в къщи преди да почине. Това негово желание се сбъдва и той живее още една година, но здравето му е в тежко състояние. Въпреки това Уиникът продължава да приема своите пациенти, да пише статии и да поддържа интензивна кореспонденция със колегите си.

Основните идеи на Уникът се появят в серия публикации, изобилни с клинично съдържание. Той анализира кърмачета и деца, възрастни в състояния на регресия и психотични пациенти. Неговата цел е да изследва най-ранното емоционално развитие, за да проучи механизмите на отделянето и диференциацията на аза. Уникът определя първите шест месеца от живота на детето като период на първично емоционално развитие- детето е в състояние на първичен нарцисизъм, не съществуват обектни отношения и няма структурирано его. Детето е в състояние на зависимост от майката, то се преживява като част от нея и не може да я възприеме като отделен обект. На този етап за бебето майката означава цялото обкръжение и включва и бащата – ако той се включва в грижите за детето. “За да изпълни тази роля е необходимо връзката й с бащата на бебето и също с най-близките членове на семейството да създават у майката чувство на сигурност, чувството, че е обичана.”

По време на своята бременност и няколко седмици след раждането майката се намира в състояние на “първична майчина нагласа”-това е състояние на дисоциация, на вглъбеност и отделяне от реалността. Това е състояние на свръхрсензитивност, което може да наподобява шизоиден епизод. Обикновенно няколко седмици след раждането майката се връща към нормалното си функциониране и често няма спомени за това сътояние. “Първичната майчина нагласа” наподобява психично сливане между майката и бебето (още преди то да се роди) и идентифициране след раждането. Тя създава възможност на майката да се адаптира към нуждите на бебето и поражда у него сигурност и чувството на “базисна свързаност на егото”. През този период на свързаност и абсолютна зависимост от майката детето се преживява като всемогъщо и контролиращо всичко; като създаващо всичко, което получава. Чувството за всемогъщество на по-късен етап от живота става основа на вярата в собствените способности и сили, с чиято помощ детето започва диференцирането си и структурирането на аза си. “Базисната свързаност на егото” се поражда от пълноценната връзка между майката и бебето, която изисква майката да е способна интуитивно да схваща потребностите и емоциите на детето си. В първите месеци на живота на своето дете тя е източника на емоционална и познавателна стимулация. Важно е, според Уиникът, майката да успее да създаде благоприятна среда на “държане” (holding) – обкръжение, което е достатъчно стабилно, за да “носи” физически и психически бебето. “Държането” дава вътрешно значение на онова, което е извън бебето. Благоприятната среда дава възможност на бебето да развие своя потенциал и да се възприема като съществуващо във времето. Майките, които успявт да създадат такава позитивна среда за своите деца Уникът нарича “достатъчно добри майки”.

Според Уникът “достатъчно добрата майка” създава “спомагащо обкръжение”, което спомага за появата на креативен и добре структуриран “истински аз” на детето. В изданието “Държане и интерпретация” Уникът описва един случай на анализа на студент по медицина наречен Б., чиято майка е претърпяла провал в своите функции. Тъй като баща му е изисквал и се е стремял към перфектност във всичко, за майката е било изключително важно да бъде идеалната майка и да има идеалното бебе. Тя не е искала реално бебе- плачещо, цапащо се, изискващо. В ранното си детство Б. получавал послания от майка си, че неговите потребности са неуместни, че те остават неприети и  че единствения начин да постигне каквото и да било е като бъде тих и “добър”. Майката налагала на детето своите собствени желания и потребности. Липсата на адаптация и подтискането на нуждите на Б. довели до ригидност и емоционална парализа в неговия по-късен живот. Появил се интелигентен и компетентен “фалшив аз”, който развил способност да се свързва интелектуално с външния свят, докато чувстващия, изискващ и креативен “истински аз” бил дълбоко потиснат, развит едва на инфантилно ниво и не изпълнявал функциите си да създаде капацитет да се себеизразява и да се свързва емоционално с другите. Следствията: като възрастен Б. правел секс само с жени, които възприемал като индиферентни и предсказуеми, които са изпълнявали роля само на обект в собствените му мастурбационни фантазии. Той бил неспособен да запомня индивидуалните характеристики на хората, с които общува. Уникът отбелязва постоянните изисквания за перфектност на своя пациент по време на работата с него. В една от сесиите Б. заявил “Аз не станах човек.”

За Уиникът “истиският аз” включва тенденцията за развитие на вродения потенциал. Това е ядрото на спонтанността, креативността и жизнеността. Ако условията са неблагоприятни, поради страх от дезинтеграция, се развива “фалшивия аз”. Човек, чийто аз е “фалшив” може да бъде добре адаптиран към обществото, интелигентен, но винаги ще съществува у него чувство на празнота и безмислие. “Фалшивият аз” дава усещането за това, че животът е роля, че липсва порив към творчество. В своите сесии Уникът се стреми да установи контакт със “истинския аз” на пациента и да актуализира неговите функции.

Според Уникът за нормалното развитие на детето са необходими както стремежът към “спомагащо обкръжение” и адаптация към потребностите на бебето, така и фрустрацията. Стремящата се към перфекционизъм майка може да задържи детето към стадия на първичния нарцисизъм.  “Достатъчно добрата” майка постепенно осигурява контакта на бебето с реалността и спомага за постепенното изчезване на чувството за всемогъщество.“В началото достатъчно добрата майка се адаптира напълно към потребностите на детето; в хода на времето тя се адаптира все по-малко, в резултат на което детето придобива нерастваща способност да се справя с тази фрустрация.” Прогресивната дезадаптация на майката позволява на бебето да осъщесвтви контакт с реалността. “Преживяването на фрустрация прави обектите реални, т.е. не само обичани, но и мразени.”

В този контекст се появяват т.н. преходни явления и обекти. Става дума за феномени които не принадлежат нито на вътрешната нито на външната реалност- затова Уникът ги нарича преходни. Загубата на чувството за всемогъщество води до създаване на преходно пространство, което не принадлежи на реалността. Така в отношението си към обекта бебето преминава от преживяването на всемогъщ контрол към контрол чрез действие. Една от проявите на това пространство е преходният обект. Това е материален обект (не фантазия), който успокоява детето и му създава чувство за сигурност. Не самия обект е преходен, а използването му. Неговата функция е да помогне на детето да преодолее страха от загуба на майката и да излезе от състоянието на слятост с нея, за да може да я възприеме като нещо отделно и външно.  Това е първата символизация, първият “не-мен”обект” за детето. Той е символ на майката или на част от нея.  Преходният обект е обичан, гушкан, но и повреждан от детето. Преходното пространство е зоната между мен и не-мен, той подпомага навлизането на детето в тази зона. Преходният обект и преходните явления обикновено се появяват през вторите шест месеца от живота на детето. Най-често това са плюшена играчка, одеалце, звуците, които детето издава преди заспиване, смученето на палеца и т.н. Преходният обект не бива да бъде отнеман или променян, понеже това би причинило тревожност и страдание. Постепенно преходният обект и явления губят своето значение и детето престава да им отделя внимание. По- късно, през пубертета, някои деца, изпитващи тревожност и несигурност е възможно да се завърнат към своя преходен обект или явления от детството. За Уникът преходните явления и обекти представлчват етап от излизането на детето от един илюзорен свят. И все пак такова междинно пространство между реалността и илюзията се запазва в някаква степен през целия живот в интензивното преживяване, свързано с изкуството, религията и творческата научна работа.

Подкрепа за нормалното развитие и способността за добър контакт с реалността Уиникът вижда в т.н. способност на майката да отразява огледално аза на детето. В индивидуалното емоционално развитие предшественикът на огледалото е лицето на майката. Тази концепция е близка до схващанията за стадия на огледалото на Жак Лакан, който говори за ролята на огледалото в развитието на аза. За разлика от него обаче, Уиникът вижда ролята на огледалото през призмата на майчиното лице. Огледално отразяване в този случай означава връщане обратно на преживяванията и жестовете на детето. Фактът, че бебето вижда аза си в лицето на майката става основа на терапията, провеждана от Уиникът. Според него психотерапията е “дългосрочно връщане на пациента на онова, което той донася”. Ако терапевтът се справя достатъчно добре, пациентът ще намери своя аз и ще бъде способен да се чувства реален и емоционално  да се свързва с другите. Тази задача, подчертава той, не е лесна и е емоционално много изтощителна. Когато детето се развива и неговите идентификации се увеличат, детето става все по-малко зависимо от получаването на аза си майката, в последствие от бащата и останалите близки и роднини. Когато семейството е истински загрижено и обичащо, детето може, в даден период от своето развитие, да види себе си в отношението на членовете на семейството към него. Това е начина по който, според Уиникът, семейството дава своя принос за развитието и личностния растеж на детето.

За Уиникът основен източник на информация за пациента е пренасянето в терапевтичната ситуация. В работата си с деца той използва т.н. “игра на завъртулки”. Това е проективна техника, която е под формата на игра между терапевта и пациента. Аналитикът рисува завъртулка върху лист хартия и моли детето да я продължи, след което терапевтът отново рисува част и моли детето да продължи. Играта продължава докато не се появи детайл, символ, който би позволил да се достигне до конфликтната зона.

Уиникът обръща особено внимание на погълнатостта, която характеризира детската игра. Това е състояние сходно с концентрацията на по-големите деца и възрастните. Играещото дете населява област, която едновремено е вън от него, но не е външния свят. Детето събира предмети и явления от външната реалност и ги използва в служба на някакъв модел, който е част от вътрешния му свят. В този смисъл играта е преживяване и основен източник на творчески импулс. В развитието на детето играта е предхождана от преходните обекти, следвана е от споделената игра, а оттам следва възприемането на културния опит. Играта има още една важна функция- тя запълва потенциалното пространство като по този начин се избягва тревожността от отделането от майката. Детето използва творческата игра, символите и всичко, свързано с културата, за да се чувства уверено и сигурно. Много хора парализират способността си за игра и творчество, а оттам и културния си опит поради ограничения на потенциалното си пространство. Причината е, че хората, съставляващи най-близкото обкръжение на детето не са успели да въведат творческите и културни елементи на подходящите етапи от развитието на детето.

Според Уиникът играенето на децата всъщност се отнася и до възрастните, само че
процесът е по-труден за описване, тъй като материалът на пациента се появява предимно чрез вербалната комуникация. Терапевтът трябва да открие, че играенето е също толкова видимо в анализите на възрастните, колкото и в работата му с деца. То например се проявява в избора на думи, в интонацията и особено в чувството за хумор. Играта е универсална и принадлежи на здравото развитие: подпомага растежа, води до обектни отношения, може да е форма на общуване в психотерапията. Уникът разбира психоанализата като високоспециализирана форма на игра. “Психотерапията се осъществява в припокриването между две области на игра: на пациента и на аналитика. Психотерапията се отнася до двама души, които играят заедно. Естественото следствие от това е, че там където играта е невъзможна, работата на терапевта е насочена към изваждането на пациента от състояние на неспособност да играе и въвеждането му в състояние на способност да играе.”