Автор: Радостина Хлебарова  All rights reserved  

Интересът към детското развитие, в исторически план, се появява неотдавна. Във времето преди Русо на детското развитие не се е отделяло почти никакво внимание, с изключение на медицинските проблеми относно раждането, детските болести и някои аспекти на обучението. Несигурното съществуване, високата детска смъртност и раждаемост са основните причини, поради които детето се разглеждало като умален модел на възрастния, а неговия вътрешен свят, фантазия и творчество са били пренебрегвани като обект на внимание и научен интерес.
Систематичните изследвания на детското развитие започват в края на 19 и началото на 20 век. Първият тест за измерване на детската интелигентност е създаден през 1905 година от Алфред Бине във Франция. На Бине е възложено да създаде средство за идентифициране на бавноразвиващите се деца, които да бъдат отделени в специални училища. Създаването на първата скала за измерване на интелигентноста поставя началото на многобройни изледвания, експерименти, тестове и теории, свързани с детското развитие. В последните десетилетия се наблюдава още една тенденция- популяризирането на научните изследвания поради нарастващия интерес и необходимост да се даде отговор на въпросите на родителите “Как се развива нашето дете?”и “Как да бъдем достатъчно добри родители?”

Развитието на медицината, в частност ембриологията, ни дава възможност да надникнем във вътреутробното развитие на плода. Правени са различни експерименти, целящи да определят до каква степен плодът се влияе от външни стимули, но резултатите не са еднозначни. Доказано е, че бебето проявява предпочитания към истории, четени преди раждането. Един пример за подобен експеримент: през последните седмици от бремеността в точно определен час майката слуша една и съща музика. След раждането бебето в същия час става неспокойно и тревожно, когато му се пусне същата музика се успокоява. След няколко седмици ефектът отщумява. Резултатите от подобни експерименти поставят въпроса за наличието на пренатална памет, но нейното съществуване, характеристики и влияние върху по-нататъшното развитие са спорни и недобре изследвани. В първите месеци от живота е от особено значение детето да бъде прегръщано и носено не само поради необходимостта от контакт и връзка с майката, но и поради необходимостта и успокояващото въздействие от чуването на тупкащото майчино сърце, с което бебето е свикнало по време на вътреутробното си развитие.

На двайстата седмица след зачеването плодът е чувствителен към светлина, след раждането зрителната система се развива последна- новороденото не може да фокусира добре обектите до третия месец. Някои предпочитания към миризми и някои вкусове най- вероятно са вродени. Бебето има предпочитания към сладко и миризмата на майчиното мляко, банан, шоколад. През втората седмица от зачеването плодът може да бъде стимулиран чрез звуци от външната среда, през първите дни след раждането бебето вече различава проста конфигурация от звуци и е способно да локализира звук. След третия месец бебето става способно по гласа да разпознава чувствата на другия- различава радостния от тъжния глас. Още преди раждането детето развива чувствителност към гласа на майката, а след раждането нейният глас е стимул за речевото му развитие. Ето защо е необходимо майката, или заместващите я лица да говорят на детето. Разбирането и овладяването на речта се осъществяват чрез слушането на речта на възрастните. Съществува критичен период, по време на който детето усвоява основите на семантиката, морфологичните и синтактични правила на родния език. Ако по време на този период детето бъде лишено от речева стимулация, пропуските в развитието на речта му могат да бъдат непреодолими. Разбирането на езика се развива много по- бързо от възпроизвеждането. Детето разбира повечето от думите на възрастните, без да може да ги произнася. Смята се, че дете, произнасящо 10 думи всъщност разбира 50. Детето има нужда от активна речева стимулация, трябва да му се чете, да му се говори, да се сочат предмети, които да се назоват и да се изисква повторение.

Бебето се ражда с частична способност да възприема обкръжението и да диференцира стимулите. Още от раждането бебето е способно да разпознава разстоянията между обектите и себе си и да възприема формата и големината на предметите. Бебето притежава разбиране за време и пространство и е способно да обединява информация от различни модалности- възприемането на звука е съчетано с визуално търсене на източника.  Рене Шпиц доказва, че възприятията през първите седмици от развитието му са доминирани от моментното афективно състояние. Ако например бебето е много гладно то сигнализира със силен плач, но не реагира на поставения биберон в устата, а продължава да плаче. Има майки, които смятат, че в такива ситуации бебето се “инати”. Всъщност то не е способно да възприеме наличието на храната преди да се оттече напрежението чрез плач.

Постепенно детето започва да диференцира себе си от предметите и започва да осъзнава връзките между собствените си действия и ефектите им върху средата. През първата година от живота си детето се научава да действа преднамерено и да кара събитията, които му доставят удоволствие да траят по- дълго. До края на втората година детето научава, че предметите продължават да съществуват дори когато не се виждат- постоянство на предметите. Разбирането се осъществява чрез сензомоторни схеми (понятие на Жан Пиаже), които представляват интеграция на усещания с движения. Постепенно схемите се усложняват, сливат, диференцират. Детската когнитивна дейност придобива интенционален характер, детето започва да изгражда вътрешен план и открива, че нещата могат да бъдат символно обозначени.

Според много психолози бебето се ражда със способността за отговор на стимул представляващ конфигурацията очи, нос уста- т. е. човешкото лице в анфас. През втория месец от развитието детето започва да отговаря на човешкото лице с усмивка- това е т. н. социална усмивка. По- късно диференциращата способност на бебето се задълбочава и около 7-8 месец бебето отговаря с усмивка само на майката, появява се страха от непознати. Много родители определят детето си като капризно и разглезено когато то започва да реагира на непознатите с тревога и страх и започва да протестира ако бъде оставено замалко, например при съседката. Всъщност появата на този страх е индикатор за изграждане на привързаност към майката според теорията за привързаността на Джон Боулби. Според него детето се ражда с вродени умения да си осигури близостта и грижата на майката-плачът, вторачването, усмивката (налице е дори при слепи деца) и гукането (гукането не е заучено или опит за имитация на звуци- глухите деца също гукат). Отсъствието на майката поражда тревожност от раздяла, която детето постепенно се научава да контролира. Изграждането на привързаност към майката осигурява чувство за сигурност и безопасност и възможност за изразяване на емоциите и комуникация. Сигурната привързаност помага на детето да регулира афекта и равнището на възбуда. Когато детето е силно възбудено то изпраща сигнали на майката и тя тя му помага да интернализира стратегии за успокояване. Сигурната привързаност осигурява увереност и става база за изследване на средата и създава мотивация за учене. Моделът на афективната връзка с майката става прототип на емоционалните връзки по-късно през живота. Сигурната привързаност формира очакванията за отношенията и реакциите на другите и формира представата за себе си. Ако детето е сигурно привързано то се възприема като ценно и компетентно и притежава базово доверие, което осигурява вяра в собствените му способности. Непълноценната връзка с майката създава опасност от създаване на ниска самооценка, страх от изоставяне, неефективни стратегии за справяне в ситуации на дистрес и непълноценни афективни връзки. Раздялата с майката оказва отрицателно влияние и когато е продължителна или детето се отглежда в институции без възможност за формиране на привързаност може да доведе до задръжки в развитието и дори летален изход. Подобни са изводите и в изследванията на Рене Шпиц и Маргарете Малер.

Един от начините, чрез които детето контролира и преодолява тревожността си от раздяла е т. н. преходен обект (понятие, въведено от Доналд Уиникот). Преходният обект обикновено се появява през втората половина от първата година на детето. Най- често това са плюшена играчка, одеалце, възглавница. Детето ги възприема като живи, заспива с тях и се успокоява с тяхното присъствие, когато майката отсъства. Те представляват първия не-мен обект, първата символизация на детето- чрез преходния обект то различава вътрешното си психично пространство от външното. Преходният обект не бива да бъде отнеман или променян, например плюшената играчка да се изпира, от родителите понеже загубата им причинява тревожност и страдание. Постепено необходимостта от преходния обект намалява и детето престава да му отделя такова значение. По- късно през пубертета някои деца, изпитващи тревожност, е възможно да се  завърнат към своя преходен обект от детството.

Пълноценната връзка връзка между майката и детето се основава на способността на майката интуитивно да схваща потребностите и емоциите на своето бебе. Тя е необходим източник на емоционална и когнитивна стимулация. Съществува опасност майката да се окаже неспособна да актуализира потребностите на детето и да изисква детето да отговаря на нейните потребности и желания. Постепенно детето трябва да успее да излезе от състоянието на слятост с майката, за да започне да възприема и диференцира реалността. Майката трябва да осигури достатъчна подкрепа и стимулация на своето дете, за да може то да започне да изследва и експлоатира средата. Тя трябва да бъде на разположение, когато детето е тревожно или неуверено и да го стимулира да продължава да изследва света около себе си.