André Green “La mère morte”, 1980, page 222-243
превод-резюме: Радостина Хлебарова

На първо място трябва да подчертая, че този труд не визира психичните последици от реалната смърт на майката. Разсъжденията в това есе се ситуират основно около проблема за траура, разгледан посредством редица метафори. По-точно, под концепцията за “мъртвата майка” аз имам предвид имаго, което се конституира в психиката на детето следствие от депресия на майката. Това имаго брутално трансформира живият обект, който е извор на виталност за детето, в отдалечена фигура, почти неодушевена, която повлиява твърде дълбоко инвестициите на някои обекти, с които работим по време на анализа. Този образ също така определя бъдещето на  тези обектни или нарцистични инвестиции. Мъртвата майка следователно е майка, която живее, но е психически мъртва в очите на малкото дете, за което се грижи.

Последствията от реалната смърт на майката- особено ако тя е следствие на суицид- са тежки за детето, което остава след нея. Реалността на загубата, нейният невъзвратим и окончателен характер водят до мутация на връзката с вътрешния обект. Анализата се концетрира преди всичко върху нарцистичната природа на провокираните конфликти, имаща отношение към неврозата на характера и нейните последствията за любовния и професионален живот. Текстът, който следва се базира на автори, на които дължим всичко което знаем за траура: Фройд, Карл Абрахам и Мелани Клайн. Както и по-новите изследвания на Уиникот, Кохут, Никола Абрахам и Мария Торок, Росолато.

Ето и теоретичната рамка, в която разполагам моите разсъждения:
Психоаналитичната теория, най-общо предлага две идеи: Първатa е за загубата на обекта като фундаментален момент в структурирането на човешката психика, чрез който се установява една нова връзка с реалността. Психиката от този момент нататък ще се управлява от принципа на реалността, който заема мястото на принципа на удоволствието. Тази първа идея е теоретичен концепт, а не наблюдаем факт. Втората идея, разпостранена сред повечето автори, е тази за депресивната позиция, интерпретирана по различни начини. Тази идея е следствие от наблюдения на Клайн и Уиникот. Общото в двете идеи е описанието на една генерална ситуация, отнасяща се до неизбежно събитие от развитието. Ако интрапсихичните смущения, свързани с връзката майка-дете водят до трудно преминаване през този период, то и липсата на такива смущения и доброто качество на майчините грижи не могат да доведат до избягване на този период, който играе структурираща роля в психичната организация на детето.

И все пак има пациенти, за които е видно, че перманентно страдат, повече или по-малко инвалидизиращо и постоянно от депресивни симптоми. Тези симптоми ни приличат на нормалната депресивна реакция- такива симптоми, които се появят при всеки един от нас. Ние знаем, че човек, който игнорира депресията е вероятно по- затруднен от този, който е депресивен на моменти.

Въпросът, който си задавам е следния: “Какви са връзките които можем да изградим между загубата на обекта и депресивната позиция като основни дадености и същността на проявите на тази централна депресивна конфигурация, която често е ядрото на други симптоми, които я прикриват в по-малка или по- висока степен? Какви процеси можем да открием в този център? Как се конституира това ядро в психичната реалност?”

Мъртвият баща и мъртвата майка
Психоаналитичната теория, която се основава на интерпретацията на Фройдовата мисъл отрежда главна роля на концепта за мъртвия баща. В “Тотем и табу” е подчертана фундаменталната роля на тази тема за генезиса на Свръхаза. Когато определим Едиповия комплекс като структура, а не само като стадий от развитието на либидото, тази концепция е кохерентна. В последствие се появат още концепти- Свръхазът в класическата теория, Законът и Символичното при Лакан- които отново се свързват с кастрацията и сублимацията като съдба на нагоните.

И все пак, не бихме очаквали да се говори за мъртвата майка от структурна гледна точка. Можем да направим алюзия с някои отделни случаи, като анализата на Едгар По от Мари Бонапарт: загубата на майката в ранна възраст. Не бихме обяснили това изключение чрез Едиповия комплекс, понеже бихме могли да говорим било за Едипа при момичето, било за обърнат Едип при момчето. Всъщност отговора е другаде. Убийството на майката не се отнася до мъртвата майка. Моделът на траура не се свързва нито със загубата на гърдата, нито със скръбта поради загубата на майката.

Фройд в “Задръжка, симптом и страх” поставя кастрационния страх в една серия, съдържаща също страха от загуба любовта на обекта, страха пред заплахата от загуба на обекта, страха от Свръхаза и страха от загуба протекцията на Свръхаза.

От една страна моделът на кастрацията, ако мога така да се изразя “кастрира” другите форми на страх-говорим за анална или нарцистична кастрация, например. От друга страна, давайки антропологическа интерпретация на Фройдовата теория, отнасяме всички форми на страх към концепцията за липса на Лакан. По този начин се стремим да запазим цялостта на концепцията за сметка на практиката и теорията.

Страхът от кастрация може да бъде определен като сбор от всички страхове, свързани с “малко нещо, отделено от тялото”, който се отнася до пениса, екскрементите, детето. Онова което е обединяващо е, че винаги кастрацията е свързана с телесна рана, асоциирана с кървав акт. Аз отдвам повече значение на това понятие за страх- “червено”, отколкото на връзката с частичен обект.

В противоречие, когато става дума за концепцията за загуба на гърдата или за загуба на обекти, дори за заплахи за загуба протекцията на Свръхаза, генерално за всички заплахи за изоставяне, контекстът не винаги е кървав. Несъмнено всички форми на страх са придружени от деструктивност; кастрацията също, понеже раната е неин продукт. Но тази деструктивност има цветовете на траура: черно и бяло. Черно като в тежката депресия, бяло като в празните състояния- негативни симптоми.

Ще предложа хипотезата, че зловещото черно на депресията можем да отнесем към  гнева, който констатираме у депресивните. Този гняв е по-скоро следствие, отколкото причина, той е следствие от “белия” страх, произтичащ от преживяване на нарцистична загуба.

“Бялата” серия: негативни халюцинации, бяла психоза, бял траур, всичко онова, което наричаме клиника на празното или клиника на негативното е резултат от последствията от първичното дезинвестиране. Радикално, масивно дезинвестиране, което оставя следи в несъзнаваното във формата на “психични дупки”, които ще бъдат запълвани с реинвестиции, прояви на деструктивност, освободена от еротичните либидни инвестиции. Проявите на гняв и процесите на репарация, които го следват са вторични по отношение на това централно дезинвестиране на първичния обект- на майката.

Следователно Едипа трябва да се разбира като символично убийство на майката. Съдбата на човешката психика е да има винаги два обекта и никога само един. Това не означава, че трябва да приемем концепцията за един примитивен Едип, в който бащата присъства под формата на своя пенис. Бащата е там- при майката и детето от неговото раждане. По- точно между майката и детето.От страна на майката това се изразява чрез нейното желание към бащата, чиято реализация е детето. От страна на детето това е всичко, което го кара да приеме съществуването на трети- всеки път, когато майката не присъства, инвестирането й не е тотално и абсолютно. В едно второ време детето приписва загубата на обекта на своя баща.

В “The Borderline Concept”аз отбелязах, че съществуват две Фройдови концепции за загубата на гърдата. Първата – теоретична и концептуална е в статията “Отрицание”1925, в която той описва това събитие така сякаш то е уникално и фундаментално за психиката. То има решаващо значение, понеже отношението му за способността за преценка и вземане на решение е фундаментално. По-късно, в “Съкращаването на психоанализата” (L’abregée de psychanalyse), 1938, той изразява една по-скоро дескриптивна отколкото теоретична позиция, до която стига на базата на наблюдения на бебета. Тук, той си дава сметка, че тази загуба е един процес от прогресивната еволюция.

Най-големите защитници на теорията за гърдата в съвременната психоанализа- клайнианците, приемат днес, че гърдата е дума, с която се визира майката. Необходимо е да запазим тази метафора, понеже гърдата, както и пениса могат да бъдат само символични. По същия начин разглеждам феномена на мъртвата майка- като към метафора, независеща от скръбта поради загубата на реален обект.

Комплексът на мъртвата майка е разкритие на трансфера. На първата среща симптомите, от които пациентът се оплаква не са изцяло депресивни. В повечето случаи тези симптоми разкриват провал в любовния или професионалния живот, които съдържат конфликти, свързани с близките обекти. Не рядко пациентът разказва спонтанно лична история, която да доведе аналитика до идеята за депресия по време на детството. Съществуването на тази депресия може да се разкрие само в трансфера. Що се отнася до класическите невротични симптоми, те присъстват, но са с по-малко значение и аналитикът има чувството, че техния генезис не би могъл да даде ключа към конфликта. На преден план е нарцистичната проблематика, в която основни са  изискванията на идеала на Аза, синхронни или в опозиция със Cвръхаза. Чувството на безпомощност е ясно доловимо- Невъзможността да излезеш от една конфликтна ситуация, невъзможност да обичаш, невъзможност да изпиташ задоволсво.

Понякога бързо, а друг път след дълги години анализа трансферът разкрива съществуването на депресия. Индикаторът за тази депресия в трансфера е повторението на инфантилна депресия. Не става дума за депресия следствие загубата на реален обект. Основната характеристика на тази депресия е нейното съществуване в настоящето на пациента, който е погълнат от траур. Майката, поради една или друга причина, е била депресивна. Разнообразието от фактори е много голямо. Сред основните причини за депресията на майката е загубата на близък човек, силно инвестиран: дете, близък приятел, родител. Причината може да е и нарцистична рана: любовна връзка на бащата, унижение и т.н. При всички случаи тъгата на майката и намаляването на нейният интерес към детето са на преден план. Важно е да се подчертае, че най- тежкият случай е смъртта на малко дете.

Това, което се случва е брутална промяна на майчиното имаго. Катастрофата се ограничава до едно студено ядро, което ще бъде по-късно отминато, но което оставя неизличими следи върху еротичните инвестиции на пациента. Трансформациите в психичния живот на детето, чиято майка в траур внезапно го дезинвестира, се преживяват като катастрофа. От една страна, понеже без никакъв предупредителен знак любовта се загубва внезапно. Това е ситуация на нарцистичен травматизъм- бебето не може да си обясни внезапната загуба на гърдата и я преживява като следствие от собствените нагони, насочени към майката. Би било изключително тежко, ако това се случи по времето, когато детето открива съществуването на трети- бащата. В този случай новата инвестиция на бащата ще бъде приета от детето като причина за собствената дезинвестиция от майката. При всички случаи е налице ранна и болезнена триангулация. Бащата може да стане обект на твърде интензивна инвестиция от страна на детето като спасител от конфликта с майката. Или, в реалността, най-често бащата не отговаря на детското отчаяние. И така детето се оказва между една “мъртва” майка и един недостъпен баща, който или е твърде зает със състоянието на майката или оставя двойката майка-дете сама да се справи с тази ситуация.

След опитите на детето да репарира своята потънала в траур майка, то преживява загубата любовта на майката и заплахата да загуби самата нея и след като се борило с тревожността с различни средства- ажитация, безсъние, кошмари, Азът започва да използва серия от защитни механизми от друг вид:
•    Първият и най-важен защитен механизъм ще бъде дезинвестирането на майчиния обект и несъзнаваната идентификация с мъртвата майка. Дезинвестирането, най-вече афективно, представлява психично убийство на обекта без омраза. Дезинвестирането на майчиния образ води до образуването на псиxична дупка в обектните отношения с майкта. Това не пречи на периферните инвестиции на майката да продължат да съществуват така, както траурът на майката променя фундаментално нейното отношение към детето, което тя се чувства неспособна да обича, но продължава да обича, по същия начин, по който продължава да се грижи за него. Както се казва “сърцето й не е там”.
•    Другото лице на дезинвестирането е примитивната идентификация. Тази идентификация е квазизадължителна, следва отшумяването на фалшива радост и оживление. Това е единственият начин за възстановяване на единството с майката. Всъшност няма истинска репарация. Несъзнаваната идентификация представлява консервация от канибалистичен вид.

По-късно, в своите обектни отношения, пациентът ще използва активно дезинвестирането на обекта, под влиянието на компулсията към повторение, и ще  повтаря старите защити, но всичко това ще става напълно несъзнавано.

Вторият факт, който подчертах е загубата на гърдата. Удоволствието е причината, гаранта и целта на нейното съществуване, което внезапно се прекратява. Тази ситуация забранява на детето да съществува. Детето е неспособно да изведе деструктивната агресия извън факта на уязвимостта на майчиния образ. Съществуването на ранната триангулация и наличието на майката и нейния образ на загубения обект водят до кондензиране на този обект с образа на бащата в психичната реалност на детето, създавайки ранен Едип.

Тази ситуация, създадена поради загубата на гърдата води до създаването на втори фронт защитни механизми:
•    Проява на вторична  омраза, провокираща желания за регресивна инкорпорация и анални позиции, оцветени с маниакален садизъм, отнасяш се до доминиране на обекта, отмъщение и т.н.
•    Автоеротична възбуда- търсене на сензорно удоволствие, без нежност, не задължително съпътстван от садистични фантазии, но за в бъдеще маркиран от невъзможност да обичаш обекта. Това е фундамента на хистеричната идентификация. Има ранна диссоциация между тялото и психиката.
•    И накрая, но преди всичко- търсенето на изгубеното усещане предизвиква преждевременно развитие на интелектуалните способности и въображението. Развитието не се осъществява чрез свободата да играеш, а в принудата да фантазираш. Интелектуалното развитие се осъществява от принудата да мислиш. Целта на детето е да си запази и да си осигури капацитет да превъзмогне отчаянието от загубaта на гърдата чрез създаването на една внесена (донесена) гърда, предназначена да маскира дупката в инвестицията докато вторичната омраза и еротичната възбуда изобилстват на ръба на пропастта.

Свръхинвестираната интелектуална активност съдържа по необходимост проекция. В противоречие на широко разпостраненото мнение проекцията не винаги е погрешен извод. Това, което дефинира характера на проекцията не е истинността или фалшивостта на онова, което е проектирано, а операцията, която се състои в изнасяне навън на тези съдържания. Детето придобива жестокия опит на зависимост от  настроенията на майката. То завинаги жертва своята способност да приема или да отгатва.

Изложената на опасност цялост на Аза се реализира било чрез фантазма, давайки възможност за артистично творчество в бъдеще, било чрез познанието следствие на твърде силна интелектуализация. Но сублимациите разкриват своята неспособност да играят балансираща роля, понеже пациентът остава затруднен в своя любовен живот. В тази област раната поражда отново скръб. Мъртвата майка възкръсва и разтваря всички постигнати сублимации, които не се унищожават, a временно биват блокирани. Разочарованието на обекта или на Аза слагат край на опита като остава чувството за провал и неспособност. Пациентът има чувството, че някакво проклятие тегне над него- проклятието на мъртвата майка, която го държи като затворник. Скръбта, която е  нарцистично чувство се появява на повърхността. Тя е страдание по ръба на раната, което съпътства всяка инвестиция, подхранваща поради загубата на гърдата омразата и еротичната възбуда. Психичната скръб ни прави неспособни да мразим, да обичаме, да се наслаждаваме, макар и мазохистично, и дори да мислим. Съществува само чувството на пленничество, което лишава Аза от него самия и го свързва с една непредставима фигура. В крайна сметка обектите на пациента остават винаги на границата на Аза, нито напълно в него, нито напълно извън него. Причина за това е мъртвата майка, която е в центъра на Аза.

В анализата на такива случаи, зад вечните оплаквания от лошотията на майката, нейното неразбиране или ригидност, аз доловявах тяхната защитна функция- срещу интензивна хомосексуалност. Женска хомосексуалност и при двата пола, понеже при момчето става дума за женската част от психиката, която често търси компенсация от бащата. Но аз продалжавах да се питам защо все още ситуацията беше актуална. Зад оплакванията от майката се появяваше сянката на нейното отсъствие. И така, аз си представих ситуацията по съвсем различен начин. Мъртвата майка е отнесла заедно с дезинвестицията, на която е била обект, основната част любов, която тя е инвестирала преди своя траур: своя поглед, тон на гласа, аромат, спомени за ласки. Загубата на психичен контакт е довел до изтласкване на мнестичната следа за нейния допир. Тя е погребана жива, но гробът й е изчезнал. От тази гл.т. сега смятам, че holding , за който Уиникот говори обяснява чувството на главозамайващ удар, което изпитват някои от нашите пациенти. Тук откривам връзка с опита на психично изнемогване- това, което е припадъкът за физическото тяло. Осъществила се е първична идентификация с мъртвата майка и трансформация на позитивната идентификация в негативна, т.е. идентификация с празнотата останала след дезинвестирането, а не идентификация с обект. Когато някой нов обект се опитва да запълни тази празнота тя се изпълва и понякога се проявява чрез халюцинации за мъртвата майка.
Всичко около това ядро се организира в преследването на три цели:
•    Да свърже Аза с живота: чрез омразата към обекта, чрез търсенето на възбуждащо удоволствие, чрез търсенето на усещания.
•    Да оживее  отново мъртвата майка: да я заинтригува, разсее, да я накара да се усмихва, да върне желанието й за живот.
•    Да си съперничи с обекта на траура в преждевременната триангулация.

Ледената любов и нейните превратности
Гърдата, Едипа, примитивната сцена

Амбивалентността е една характерна черта за инвестициите на депресивните личности. Когато описах афективното дезинвестиране, чието следствие е омразата, не направих пълно описание. Това, което е най- важно да се разбере е, че неспособността да обичаш не произтича от амбивалентноста и следователно от омразата. Онова, което се случва най-напред е, че тази любов замръзва чрез дезинвестирането. Обектът е консервиран от студа. Дезинвестирането е връщане на на инвестициите, извършвано съзнавано или предсъзнавано. Изтласканата омраза е резултат от разпадането на връзката, отслабваща еротичната либидна инвестиция, имаща като следствие освобождаването на деструктивните инвестиции. Приемайки обратно тези инвестиции, обектът вярва, че ще ги върне в Аза,  неспособен да ги инвестира в друг обект, заместващ обект, не знае, че е оставил своята любов към обекта да попадне в тъмницата на първичното изтласкано. Съзнателно той смята, че неговият резерв любов е недокоснат, на разположение за друга любов. Той се смята за готов да инвестира нов обект, показва се способен да обича и ако успее се чувства обичан. Предполага, че първичния обект не се интересува повече от него.  В действителност, той ще се срещне с невъзможността да обича, не само поради амбивалентността, но и поради факта, че неговата любов е ипотекирана при мъртвата майка. Той е богат, но не може нищо да даде, въпреки своята щедрост, понеже не разполага със своето богатство. Никой не му е отнел афективната собственост, но той няма достъп до нея.

По време на трансфера защитната сексуализация, налице до момента, имаща прегенитален и интензивен характер, спира внезапно и аналитикът вижда как неговия сексуален живот се изпарява. Според него това не се дължи на инхибиция или загуба на сексуален апетит: Просто никой не е желан.

Спрени в своята способност да обичат, хората под властта на мъртвата майка желаят само автономия. Така за да се спасят от самотата те променят нейния знак- от отрицателен в положителен. Тя се превръща в бягство, става търсена. Пациентът се закрепостява. Превръща се в собствената майка

Това студено ядро лишава от чувствителност; пациентите чувстват студа в себе си. Тези пациенти могат да имат повече или по-малко задоволителен професионален живот, женят се, имат деца. Но повторението на конфликтите води до провал на тези две сфери от живота: да обичаш и да работиш. Професията, дори когато е много инвестирана става измамливо привлекателна и партньорските връзки са съпътствани от дълбоки смущения в сексуалността и афективната комуникация.

Дори ако Едипа е достигнат или преминат, комплексът на мъртвата майка го превръща в драматичен. Фиксацията в майката ще попречи на момичето да инвестира имагото на бащата без да бъде застрашено от загуба любовта на майката или ако любовта към бащата е изтласкана, няма да успее да избегне трансфера върху имагото на бащата на важна част от характеристиките проектирани върху майката. Момчето проектира върху майка си едно имаго, твърде подобно на имагото на фаличната майка. Бащата е обект на хомосексуалност, което го превръща в недостъпен образ, победен от фаличната майка. При всички случаи има регрес в аналността. Пациентът се съпротивлява срещу регрес в оралността, където мъртвата майка се завръща понеже комплексът на мъртвата майка и метафоричната загуба на гърдата съвпадат. Открива се също и защита от реалността, когато фантазъм и реалност се сблъскат; тогава се появява силна тревожност. Субективно и обективно давят усещането за психотична заплаха. Това ще рече, че на пациента психоанализата се стреми да помогне да разбере повече другия отколкото самия себе си.

Решението е да се открие в прототипа на Едипа, в символичната матрица кое позволява да се конструира ядрото на комплекса. Така комплексът на мъртвата майка разкрива своята тайна: фантазията за първичната сцена, която е изоморфния фантазъм на Едипа. Настоявам върху фантазията за първичната сцена, за да се разгранича от позицията на Фройд, така както е изложена в “Човекът вълк”. Онова, което е важно в първичната сцена не е в присъствието, а точно обратното- в отсъствието, когато тя се разиграва.

Фантазията за първичната сцена е от голямо значение понеже в случая това е  среща с играта на два обекта, която е в противоречие с мнестичните следи във връзка с комплекса на мъртвата майка.  Тези мнестични следи са били силно изтласкани чрез дезинвестирането на майката.

От една страна детето си дава сметка за дистанцията, която го разделя от майката. Тя го кара да изпитва силен гняв поради невъзможността да осъществи контакт. От друга страна то се чувства неспособно да събуди своята мъртва майка, да й вдъхне живот. Но, този път, вместо съперникът да е обекта на майчиния траур се появява трети, който е способен да я върне към живота. Това е ситуация, която реактивира загубата на нарцистичната омнипотентност и събужда чувството на неизмерима либидна слабост. Реакцията на детето ще се състои в серия последствия, които могат да се появят поотделно или по групи:

• Преследващата фантазия и гневът към двата обекта, формиращи се в ущърб на детето.
• Класическата интерпретация на първичната сцена като садистична сцена, в която майката страда от насилието на бащата.
• Алтернираща идентификация с имагото на бащата и на майката: с мъртвата майка- последствията биха били еротична възбуда от садо-мазохистичен тип; с бащата-агресивен спрямо мъртвата майка- некрофилни фантазии. Най-често пациентът минава, според ситуацията от едната в другата идентификация.
• Еротична и агресивна делибидинизация на първичната сцена, следствие от активна интелектуална дейност. Възстановява се нарцистичното всесилие за сметка на либидното задоволяване. Друго решение: артистично творчество, съпътствано от фантазия за самодостатъчност.
• Отрицание на всички фантазии, силно инвестиране на отрицанието на всичко, което се отнася до сексуалността. Фантазията за първичната сцена се превръща в основа на психичния живот на пациента, която покрива комплекса на мъртвата майка. Тя се развива в две посоки: напред и назад.

Напред: приемането на Едипа, който ще бъде преживян според схемата: защитни механизми срещу страха от фантазията за първичната сцена. Трите фактора: антиеротизъм, т.е. омразата, хомосексуалност и нарцисизъм ще обединят своите поcледствия и Едипа ще бъде зле преживян. Назад: връзката с гърдата ще стане обект на нова радикална интерпретация. В едно второ време тя ще придобие ново значение. Това е една нито задоволяваща, нито задоволена гърда. Става дума за лоша гърда, която дори когато дава е отсъстваща. Или, ако мога така да се изразя: фалшива гърда, принадлежаща на фалшив Аз, хранеща фалшиво бебе. “Никога не съм бил обичан” става новия девиз и потвърждението на този девиз ще бъде търсено в любовния живот. Пациентът е в тежък траур и метафоричната загуба на гърдата не може да бъде превъзмогната.